Надявам се да закрещят.
Да разчупят мълчанието ми…
Обръщам се и отново тръгваме с кучето.
Стъпките ни.
Са безмълвни.
10
Сара знаеше.
Разбра го още щом ме погледна, когато се прибрах онази вечер. И ми го каза веднага, докато се опитвах да се промъкна покрай нея през хола до нашата стая.
Беше странно.
Невероятно.
Откъде беше толкова сигурна — толкова, че когато влязох, да ме спре и да бръкне с ръка в сърцето ми, прошепвайки с усмивка:
— Кажи, Камерън, как се казва момичето, което кара сърцето ти да бие толкова бързо?
Усмихнах й се, изумен и плах.
— Никак — излъгах.
— Ха! — изсмя се тя.
Ха!
Това е всичко, което каза. После дръпна ръката си и се обърна, все още усмихната.
— Радвам се за теб, Камерън. — Това вече беше, когато си тръгваше и ме погледна за последен път. — Ти го заслужаваш. Наистина, не се шегувам.
И ме остави да стоя там и да си спомням какво се случи точно след като късчетата небе се посипаха около мен.
С Октавия поседяхме още малко на пейката, докато стана студено. Едва когато тя започна да трепери, станахме и тръгнахме към тяхната къща. Пръстите й докоснаха моите и тя леко ги стисна.
Пред портичката знаех, че няма да вляза. Усещах го.
Преди да се прибере, тя каза:
— В неделя ще съм на пристанището, ела ако искаш. Някъде около обяд.
— Добре — отвърнах и вече си представях как стоя там и я гледам да свири на хармониката, а хората хвърлят пари в якето й. Яркосиньо небе. Кълбящи се облаци. Слънцето протяга ръце надолу. Сякаш го виждах наяве.
— Камерън!
Отърсих се от видението.
— Ще те чакам. — Тя сведе поглед за миг и отново ме погледна в очите. — Знаеш какво искам да кажа, нали?
Кимнах бавно.
Тя щеше да ме чака, за да й говоря, да бъда с нея така, както бих могъл. Можехме само да се надяваме, че това е въпрос на време.
— Благодаря — казах и вместо да си влезе, а аз да гледам след нея, Октавия остана на портичката и ми махаше всеки път, когато се обърнех да я погледна за последно. И всеки път аз казвах безмълвно: — Довиждане, Октавия.
Докато свих зад ъгъла и отново бях сам.
Връщането вкъщи ми се губи в някаква мъгла, в сумрака на нощния влак, препускащ в тъмното. Тракането на копелетата още отеква в мен. То ми припомня как седях там, за да се върна в къщата, от която бях дошъл, но която вече никога нямаше да бъде същата.
Беше странно как Сара веднага ме усети.
Тя тутакси видя промяната в мен, в самото ми присъствие в нашата къща. Може би вървях или говорех по-иначе, не знам. Но бях друг.
Имах моите думи.
Имах Октавия.
И сякаш вече не се молех на себе си. Не молех за тези късчета щастие. Просто си казвах да бъда търпелив, защото най-сетне почти бях стигнал там, където исках да бъда. Бях се борил за това и почти се бях добрал до него.
Много по-късно Руб се прибра и както винаги се стовари на леглото.
Както си беше с обувките.
С измъкната риза.
Миришеше леко на бира, дим и евтин одеколон, без който спокойно можеше да мине, защото момичетата така или иначе му се лепяха.
Шумно дишане. Усмивка насън.
Това беше типичният Руб. Типичната петък вечер.
И както винаги остави лампата да свети, та трябваше да стана и да я угася.
И двамата прекрасно знаехме, че татко ще ни събуди още по тъмно. Аз знаех и това, че Руб ще е уморен и недоспал, но пак ще изглежда прекрасно. Брат ми го можеше и това страшно ме вбесяваше.
Докато лежах в тъмното, си мислех какво ли ще каже, ако разбере за Октавия и мен. Възможностите бяха много в зависимост от това какво ставаше в момента, какво беше станало по-рано и какво щеше да се случи по-нататък. Ето някои от тях.
Щеше да ме плесне силно по тила и да каже:
— Какво си въобразяваш, Кам? — И да ме плесне още веднъж. — Човек не ги прави тия работи с бившето гадже на брат си!
Щеше да последва трето плясване и още едно, за всеки случай.
Или щеше просто да свие рамене. Без думи, без гняв, без емоция, без усмивка, без смях. Без нищо.
А можеше и да ме потупа по гърба и да каже:
— Браво, Кам, крайно време беше да направиш нещо по въпроса.
Или пък да си глътне езика.
Не.
Никакъв шанс.
Руб никога не си е гълтал езика.
Ако не може да измисли нищо, сигурно просто ще ме погледне и ще възкликне:
— Октавия?! Стига, бе!
Аз ще кимна.
— Ти сериозно ли?
— Да.
— Страхотно, направо ме уби!