Представях си го и бавно се потапях в съня. Виденията се тълпяха в мен, докато нечия корава ръка ме разтърси в шест и петнайсет сутринта.
Старият.
Клифърд Улф.
— Време е за ставане — чух гласа му в тъмното. — Събуди и онова мързеливо копеле.
Той посочи с палец Руб, но съм сигурен, че се усмихваше. За татко, Руб и мен да нарекат другия „копеле“ беше признак на най-силна привързаност.
Трябваше да работим на брега, някъде в Бронти.
С Руб цял ден копахме под къщата и слушахме радио.
На обяд всички отидохме на плажа и татко ни взе задължителната риба с картофки. Когато приключихме с яденето, с Руб отидохме до водата да отмием мазнината от ръцете си.
— Направо е ледена — предупреди ме той, но въпреки това напълни шепи и наплиска лицето си и гъстата си напрашена коса.
По пясъка имаше изхвърлени раковини.
Започнах да ровя из тях и да избирам най-хубавите.
— Какво правиш? — попита той.
— Събирам черупки.
Руб ме изгледа невярващо.
— Ти да не си някакъв педал?
Погледнах раковините в ръцете си.
— Какво лошо има?
— Господи! — изсмя се той. — Такъв си, нали?
Само се засмях и си избрах една чиста гладка черупка с нежна тигрова шарка и малка дупчица в средата, през която можеше да се гледа.
— Виж я тази — подадох му я.
— Не е лоша — призна той и добави, загледан в океана: — Нищо ти няма, Камерън.
Аз останах взрян във вълните още няколко секунди, преди да се обърна. Старият вече ни беше викнал „Ей!“ — знак, че е време да се връщаме на работа. Повървяхме по плажа и излязохме на улицата. По-късно същия ден Руб ми каза някои неща за Октавия.
Всичко започна съвсем невинно, след като го попитах колко гаджета е имал.
— Не знам — отвърна той. — Не съм ги броил. Дванайсет или тринайсет може би.
Известно време се чуваше само шумът от копаенето, но бях сигурен, че и брат ми като мен си мисли за броя на момичетата и свива наум пръсти.
— Руб! — обадих се по някое време.
— Млъкни, опитвам да се концентрирам.
Не му обърнах внимание. Веднъж започнал, нямах намерение да спирам.
— Защо разкара Октавия? — попитах.
Той спря да копае и каза:
— Просто защото това момиче е най-странният човек, когото познавам. По-странна е дори и от теб, колкото и да не ти се вярва.
— Защо?
Съсредоточих се върху устните му, докато ми разказваше за Октавия Аш. Дори виждах дъха му, който излизаше заедно с думите.
— Ами например, защото един ден те оставя да я опипаш цялата, а на другия не ти дава да припариш до нея. — В този миг явно се сети нещо. — И не можеш да я накараш да се съблече. Опитвал съм, повярвай ми — ухили се той.
Но усещах, че премълчава нещо. Накрая го каза:
— Най-странното обаче е, че това момиче нито веднъж не ме пусна в къщата си. Нито веднъж. Не знам дори какъв цвят е входната й врата.
— Затова ли скъса с нея?
Брат ми ме погледна замислено, после се засмя и поклати глава.
— Не.
— Защо тогава?
— Ами… — Той сви рамене. — Да ти кажа честно, Кам, тя ме заряза. Оная вечер, когато дойде, очаквах да плаче и да се държи като останалите. Но грешах. Тя просто дойде и ме направи на нищо. Каза ми, че не си струвам труда.
Не можех да повярвам, че говори така спокойно за това. Ако бях на негово място, болката да бъда зарязан от момиче като Октавия щеше да бъде непоносима, да ме смаже, да ме пречупи.
Но това бях аз.
За Руб следващото най-хубаво нещо беше под ръка и той го вземаше. В това може би нямаше нищо лошо. Единственият му проблем сега беше, че неговата Джулия имаше някакви стари връзки и това можеше да му излезе скъпо.
— Явно е била с някого, когато тръгна с мен — заяви той. — И сега тоя тип се кани да ме убие заради нея. Не знам защо. Не съм направил нищо. Не съм виновен, че не ми е казала.
— Ти внимавай — предупредих го.
Явно тонът ми му подсказа, че не съм голям почитател на Джулия.
— Не я харесваш, нали? — попита ме направо.
Поклатих глава.
— Защо?
Ти нарани Октавия заради нея, помислих си, а на глас казах:
— Не знам. Просто тая работа не ми харесва, това е.
— Не се притеснявай за мен — успокои ме той и се ухили с оная широка усмивка, която трябваше да ми внуши, че всичко ще бъде наред. — Ще оцелея.
Оказа се, че съм запазил само една от всичките раковини — онази с тигровата шарка. У дома я вдигнах на светлината срещу прозореца на стаята ни. Вече знаех какво ще правя с нея.
Тя беше в джоба ми на другия ден, когато вървях към Централната гара и хванах влака за Кръглия кей. Водата в залива беше наситено синя и фериботите я разсичаха и оставяха бразди, които се затваряха зад тях. Пристанището беше пълно с народ и множество улични артисти. Добри, блестящи и безнадеждни. Трябваше ми малко време, но най-сетне я видях. Октавия стоеше на пешеходната алея към Скалите, а около нея се трупаха хора, привлечени от могъщия глас на устната й хармоника.