Когато стигнах до нея, тя тъкмо свършваше песента и хората хвърляха пари върху старото й яке, проснато на земята. Тя им се усмихваше и им благодареше, след което повечето хора бавно продължаваха по пътя си.
Тя не ме видя и веднага започна нова песен. И отново около нея започна да се събира тълпа. Този път обаче по-малка. Слънцето образуваше ореол около вълнистата й коса. Гледах в захлас как устните й се плъзгат по хармониката. Гледах шията й, меката й вълнена риза, а през пролуките в тълпата виждах краката и бедрата й. В звуците на песента чувах думите й: „Няма нищо, Камерън, аз мога да чакам“. Чувах и гласа й, който ми казваше, че имам голямо сърце. Отначало колебливо, после без да мисля, започнах да си проправям път през множеството.
Поех си дъх, спрях и приклекнах. Бях човекът, най-близък в целия свят до Октавия Аш. Тя свиреше на хармониката, а аз коленичех пред нея.
Октавия ме видя и по устните й плъзна лека усмивка.
Сърцето ми биеше учестено.
Изгаряше гърлото ми.
Бръкнах в джоба си, извадих раковината и внимателно я поставих върху якето, посипано с пари.
Оставих я там и слънцето я докосна с лъчите си. Исках да се обърна и да се върна в тълпата, но в този миг музиката спря. Насред песента.
Светът се смълча и аз отново се обърнах да погледна момичето, което беше застинало над мен.
Октавия коленичи, остави хармониката си върху парите и взе раковината.
Подържа я в ръка.
Поднесе я към устните си.
И я целуна нежно.
После с дясната си ръка ме притегли към себе си за якето и ме целуна. Дъхът й се вля в мен и меките топли влажни устни сякаш ме обгърнаха. Тогава в ушите ми избухна оглушителен трясък. За миг се почудих какво ли е това, но тутакси го забравих, защото Октавия ме изпълваше целия. И двамата бяхме коленичили, ръцете ми бяха на хълбоците й. Устните й продължаваха да ме търсят, да ме докосват. Да ни съединяват. Ръката й сега беше върху лицето ми и ме държеше, не ми позволяваше да се отдалеча.
Тътенът продължаваше и издигаше около нас стена, наш отделен свят. Изведнъж разбрах какво е. Звукът беше ясен и чист. И величествен.
Шум от ръкопляскания.
— Какво толкова има в ръкоплясканията? — питам.
Кучето продължава да върви, но не ме е грижа. Не спирам да говоря.
— Защо са като океан от звуци, чиито вълни се разбиват в теб? Защо са като талаз, който те залива?
Замислям се.
Може би защото това е едно от най-благородните неща, които хората правят с ръцете си.
Понякога ръцете се свиват в юмрук. Хората ги използват един срещу друг или крадат с тях.
Когато ръкопляскат, това е единственият момент, в който заедно възхваляват други човешки същества.
Мисля, че го правят, за да запазят нещо.
— Те задържат мига — казвам тихо, — за да бъде запомнен.
Кучето не е особено впечатлено, а мракът се снишава.
Затварям си устата и продължавам да вървя.
11
— Това е най-хубавото нещо, което някой ми е подарявал — каза тя, докато ме гледаше през дупката в раковината. Целуна ме отново по устните и още веднъж по врата. И прошепна в ухото ми: — Благодаря, Камерън.
Обичах устните й, особено когато слънцето ги докосваше и тя ми се усмихваше. Никога не съм я виждал да се усмихва така, докато беше с Руб, и се надявах никога да не е дарявала с тази усмивка друго човешко същество. Не можех да се сдържа.
Тълпата беше оредяла и с Октавия събрахме парите от якето й. Бяха малко над петдесет и шест долара. В левия джоб на якето ми бяха думите, в това число и онези, които бях написал, докато тя свиреше. Пръстите ми ги стискаха, пазеха ги.
— Да си вървим — каза тя.
Тръгнахме по плажа към моста. Сянка на облак падаше върху водата, подобна на дупка, за която слънцето е забравило. Момичето до мен още гледаше през черупката, а аз усещах ударите на сърцето си като пръсти, барабанящи по ребрата ми. Дори когато пулсът ми се успокои, още усещах силата му. Това ми харесваше.
Седнахме под моста и се облегнахме на стената. Октавия изпъна крака, а аз прибрах моите към брадичката. Погледнах я и се изумих как слънцето докосва кожата й и проблясва в падналата над очите й коса с цвят на мед. Очите й бяха морскозелени — имаха цвета на залива в облачен ден. Кожата й беше загоряла, а зъбите й — бели и равни, само в десния край на устата бяха леко издадени, когато се усмихнеше по-широко. (Не го бях забелязал дотогава.) Шията й беше гладка, а по прасците й се виждаха няколко синини. Хубави колене и бедра. Харесвам бедрата на момичетата, но най-вече тези на Октавия. Аз…