То отново беше тук.
Между нас.
Мълчанието.
Чуваше се само шумът на вълните, разбиващи се в залива. Най-сетне се реших, погледнах Октавия и казах тихо:
— Исках само…
И замълчах.
Мълчах дълго.
Тя искаше да говорим, усещах го. Виждах го в молещите й очи и лекото помръдване на устните. Тя копнееше да заговори, но се сдържаше. Довърших изречението.
— Исках само да кажа… — Прокашлях се, но дрезгавината оставаше. — Благодаря.
— За какво?
Поколебах се.
— За това, че ме искаш.
Тя ме погледна и потопи поглед в моя само за миг. Пръстите й докоснаха китката ми и се плъзнаха надолу, за да стиснат моите.
— Ще те искам още повече, ако ми кажеш кой си.
Тези думи като че отпушиха нещо в мен.
Можех да се престоря, че не разбирам за какво говори, но знаех, че чакането вече е свършило. Знаех, че щеше да чака още, но никой не може да чака до безкрай.
Затова попитах:
— Какво искаш да знаеш?
Тя се усмихна и изрече спокойно:
— Харесва ми косата ти, Камерън. Харесва ми как стърчи, колкото и да я приглаждаш. Това е единственото, което не можеш да скриеш. — Тя преглътна. — Но останалото е скрито. Зад премерената ти походка, зад смачканата яка на якето ти, зад тази плаха, нервна усмивка.
Отместих очи.
— Знаеш го, нали? — попита тя почти обвиняващо.
— Не.
— Вярно е, но…
— Какво?
— Не разбираш ли? — Тя стисна ръката ми. — Искам нещо повече. Искам просто да те опозная поне малко, Камерън.
Отново чух шума на прибоя.
Вълните се надигаха.
Стоварваха се върху стената и се отдръпваха.
Най-сетне кимнах.
— Добре — казах тихо, почти шепнешком.
— Единственият проблем е — подметна тя след малко, — че трябва да ми кажеш. Трябва да говориш.
Очите й търсеха в лицето ми нещо, което да й подскаже какво смятам да кажа или да направя.
И аз го направих.
Станах и тръгнах към водата.
Обърнах се.
Мостът се извисяваше над мен. Клекнал на десетина метра от нея, заговорих, без да я изпускам от поглед.
Думите избликнаха от мен.
— Името ми е Камерън. Винаги съм казвал, че искам да потъна в някое момиче, да се потопя в духа му, но никога не съм докосвал, дори не съм се доближавал до момиче. Нямам приятели. Живея в сянката на двамата си братя — единият отдаден изцяло на мисълта за успеха, а другият — харизматичен, с грубовата усмивка и способен да накара хората да го харесват. Надявам се сестра ми да не се превърне в парче месо, което мъжете да вземат и да й подхвърлят по няколко долара, колкото да си купи евтино червило и една бира. Работя с баща ми в събота и ръцете ми стават мръсни и се покриват с мехури. Вземам филми, в които има сексуални сцени, и се пипам, докато си представям съученичките си, разни манекенки, една-две учителки, момичета от рекламите, момичета от календарите, момичета от телевизионните предавания, момичета в униформи и делови костюми, които седят във влака и четат дебели книги, със съвършен грим и ухаещи на парфюм. Постоянно скитам из града и сякаш се докосвам до душата му. Обичам брат си Руб, но мразя начина, по който постъпва с момичетата, особено когато са истински момичета като теб, които изобщо не би трябвало да се занимават с него. Боготворя госпожа Улф, защото тя ни крепи и се изтрепва от работа. Работи повече, отколкото може да издържи, и искам един ден да направя нещо страхотно за нея, например да я кача в първа класа на някой самолет, закъдето тя пожелае…
Сетих се да си поема дъх, но забравих какво се канех да кажа по-нататък.
Замълчах и се изправих, защото краката ми бяха изтръпнали от клечането. Бавно се приближих до Октавия Аш, която беше сплела пръсти върху насинените си крака.
— Аз…
Отново замълчах, спрях и коленичих пред нея. Усетих как кръвта отново се събира в краката ми.
— Какво? — попита тя. — Какво има?
За няколко мига се поколебах дали да го направя, но още преди да съм се отказал, бръкнах в джоба на протритите си джинси, извадих смачканите листчета и й ги подадох сякаш й поднасях душата си. На листчетата бяха написани думите.
— Мои са — казах и ги поставих в протегнатата й ръка. — Прочети ги. Те ще ти кажат кой съм.