— Здравейте, г-н Кортни! — Шон отдавна вече се бе отказал да отучи Франсоа да го нарича така. — Господи, съжалявам, че не ви посрещнах. Мислех, че ще дойдете в три.
— Няма нищо, Франсоа, как си?
— Ревматизмът ме мъчи, г-н Кортни, а иначе съм добре. Как е г-н Чарлиууд?
— Добре е. — Шон не можеше повече да сдържа любопитството си. — Кажи ми нещо, Франц, току-що поставих ухото си върху стената на галерията и чух странен шум. Не можах да разбера какво беше.
— Какъв шум?
— Нещо подобно на стържене, като… като… — Шон търсеше думи, за да го опише — като две триещи се парчета стъкло.
Очите на Франсоа се изцъклиха от ужас, лицето му посивя и той хвана ръката на Шон.
— Къде?
— Назад по галерията.
Дъхът на Франсоа спря в гърлото му и той направи усилие да проговори, разтърсвайки отчаяно ръката му.
— Срутване! — изграчи той. — Срутване, човече!
Опита да побегне, но Шон го сграбчи. Франсоа се бореше отчаяно.
— Франсоа, колко човека има в забоя?
— Срутване. — Сега гласът му се издигна до истеричен писък. — Срутване. — Освободи се от Шон и хукна към асансьорната станция, разплисквайки калта с гумените си ботуши. Ужасът му се предаде на Шон и той направи няколко крачки след него, преди да спре.
В продължение на няколко скъпоценни минути се гърчеше от страх, пълзящ като влечуго в стомаха му. Дали да се върне, да извика останалите и вероятно да умре заедно с тях, или да последва Франсоа и да живее. Сетне страхът му си намери другар, нещо също толкова тънко и студено — то се наричаше срам. Той беше този, който го върна обратно в забоя. Там имаше петима чернокожи и един бял, голи до кръста, с тела плувнали в пот. Шон изрева към тях същата дума и те реагираха по начина, по който реагират къпещи се, когато някой от брега извика: „Акула!“. Миг на парализиращ ужас, след това паника. Хукнаха панически по тунела. Шон се затича заедно с тях, тежките му ботуши затъваха в калта, а краката му бързо губеха сила поради лесния начин на живот и возене в карети. Другите го задминаваха един след друг.
„Чакайте ме! — искаше му се да изкрещи. — Чакайте ме.“
Подхлъзна се на омаслено стъпало и одраска рамото си в грапавата стена. Изправи се с окаляна брада и бучащи уши. Останал сам, той се запрепъва надолу по тунела. Една от дебелите дървени подпори се спука под тежестта на движещата се скала със звук, наподобяваш изстрел. От тавана на тунела пред него изригна прах. Той залитна и навсякъде около него земята заговори, застена, протестирайки със слаби, приглушени писъци. Включиха се и дървените подпори, пукащи и чупещи се, и скалата бавно, като театрална завеса, се смъкна върху него. Тунелът се изпълни с прах, който задуши лъча на лампата и дращеше гърлото му. Тогава разбра, че няма да успее, но въпреки всичко продължи да тича, а ронещата се скала започна да пада около него. Буца удари каската му и го разтърси така, че едва не падна. Ослепен от виещата се прашна мъгла, налетя с пълна скорост на изоставената вагонетка, блокирала тунела, и се просна върху металното тяло на количката, натъртвайки бедрата си при сблъсъка.
„Свършено е с мен“ — помисли си той, но инстинктивно се надигна и започна да опипва слепешката около вагонетката, за да продължи бягството си. Тунелът пред него рухна с грохот. Той падна на колене и пропълзя между колелата на вагонетката. Успя да се пъхне под здравото стоманено тяло секунда, преди таванът да рухне. Струваше му се, че шумът от свличането трае цяла вечност, но накрая спря и в сравнение с него скърцането и стърженето, издавани от камъните, докато улягаха, бяха почти тишина. Бе загубил лампата си и тъмнината го притискаше така, както земята мачкаше мъничкия му заслон. Въздухът беше наситен с прах, той се закашля и продължи, докато го заболяха гърдите и усети в устата си соления вкус на кръвта. Почти нямаше място да мръдне, стоманеното тяло на количката беше на петнадесет сантиметра над него, но успя с усилие да разкопчае комбинезона и да откъсне парче от ризата си. Притисна коприната към устата и носа си. Тя прецеждаше праха от въздуха така, че да диша. Прахолякът се утаи, кашлицата му намаля и накрая спря. Изненадан, че още е жив, той започна внимателно да проучва около себе си. Помъчи се да опъне краката си, но стъпалата му срещнаха скала. Опипа с ръце — петнадесет сантиметра свободно пространство над него и може би по двадесет и пет от всяка страна, топла кал под него и скала и метал навсякъде наоколо. Свали каската и я сложи под главата си като възглавница. Лежеше в метален ковчег, погребан на сто и петдесет метра под земята. Почувствува първия полъх на паниката. „Накарай мозъка си да работи, мисли за нещо, мисли за каквото и да е, но не и за скалата около теб, преброй това, с което разполагаш“ — си каза той. Започна да рови в джобовете си, движейки се с мъка в ограниченото пространство.