— Чуха ме, мили боже, чуха ме! — засмя се той, останал без дъх. — Скъпа, майко Земя, не ме смазвай! Бъди търпелива. Изчакай няколко дни и те ще извадят детето с цезарово сечение.
Мбиджейн изчака Шон да слезе в шахтата и свали новата си ливрея. Сгъна я грижливо и я постави на капрата до себе си. Поседя малко, наслаждавайки се на слънцето, сетне слезе от каретата и отиде при конете. Отведе ги един по един до коритото с вода, след това ги върна във впряга, като ги върза хлабаво. Взе копията си и седна на тревата пред административната сграда. Започна да точи върховете им, като си мърмореше тихо. Накрая прокара палеца си по ръбовете, изръмжа, обръсна няколко косъма от ръката си, усмихна се доволно и остави копията на тревата до себе си. Легна и заспа под топлината на слънцето.
Събудиха го викове. Седна и инстинктивно погледна докъде е стигнало слънцето. Беше спал час или малко повече. Даф крещеше нещо, а изцапаният с кал Франсоа му отговаряше с уплашен вид. Те стояха пред административната сграда. Конят на Даф беше потен. Мбиджейн стана и отиде при тях. Заслуша се отблизо в разговора им, опитвайки се да разбере нещо от резките им гласове. Говореха прекалено бързо за него, но разбра, че нещо се е случило.
— Срути се почти до асансьорна станция номер десет — казваше Франсоа.
— Ти го остави там — обвиняваше го Даф.
— Мислех, че ме следва, но той тръгна обратно.
— За какво? Защо се върна обратно?
— Да извика останалите…
— Започнахте ли да разчиствате хоризонта?
— Не, чакахме ви.
— Ах, ти, тъп, скапан идиот! Той може да е жив, всяка минута е съдбоносна.
— Няма надежда, г-н Чарлиууд, трябва да е мъртъв.
— Затваряй си устата, да те вземат дяволите!
Даф се обърна и хукна към шахтата. Под високото стоманено съоръжение на основното зъбно колело се бе събрала тълпа. Мбиджейн внезапно осъзна, че става въпрос за Шон. Изравни се с Даф, преди той да достигне шахтата.
— Господарят ли? Какво се е случило?
— Скалата се е срутила върху него.
Мбиджейн си проби път и влезе в екипа до Даф. Никой от двамата не проговори, докато не слязоха на десетия хоризонт. Тръгнаха по галерията и след малко стигнаха края й. Няколко мъже с лостове и лопати стояха там нерешително в очакване на заповеди. Мбиджейн ги разбута, за да си проправи път. Двамата с Даф се изправиха пред новата стена от натрошена скала. Над тях продължаваше да тегне тишина. Сетне Даф се обърна към пребледнелия началник на смяната.
— Беше ли в забоя?
— Да.
— Той се върна, за да ви извика, нали?
— Да.
— И вие го оставихте?
Мъжът отбягваше погледа му.
— Мислех, че идва след нас — измънка той.
— Мислил си само за собствената си мизерна кожа — му каза Даф. — Ти, гаден страхливец, ти, мазно, жълто копеле, ти…
Мбиджейн хвана ръката му и той спря тирадата си. И тогава всички чуха — чук, чук, чук.
— Това е той, трябва да е той — прошепна Даф. — Жив е. — Грабна лоста на един зулус и почука по стената на тунела. Изчакаха в тишина, нарушавана единствено от дишането им, докато отговорът достигна до тях, по-силен и ясен отпреди. Мбиджейн взе лоста от ръцете на Даф. Мушна го в една пукнатина на скалата и мускулите на гърба му се напрегнаха от усилието. Лостът се огъна като пръчка. Той го метна встрани и се нахвърли с голи ръце срещу камъните.
— Ти! — сопна се Даф на началник-смяната. — Ще ни трябват дървени подпори за укрепване, докато разчистваме срутването — донесете ги!
На зулусите нареди:
— Четирима от вас да работят едновременно в забоя, останалите да изнасят извадените камъни!
— Ще ви трябва ли динамит? — попита началникът на смяната.
— И да срутим скалата за втори път? Използувай главата си, човече! Отивай, донеси дървени подпори и докато си на повърхността, извикай Дьо Тоа.
За четири часа разчистиха пет метра от тунела, натрошавайки по-големите скални плочи с чукове и откъртвайки парчетата от купчината. Тялото на Даф го болеше, а ръцете му кървяха. Трябваше да си почине. Върна се бавно до асансьорната станция и там завари одеяла и огромна чиния със супа.
— Откъде дойде това?
— От хотела на Кенди, сър. Половината Йоханесбург чака пред входа на шахтата.