Шон облиза устни и се заслуша в ударите на чуковете, беше сигурен, че са наближили.
— Ако се измъкна оттук, всичко ще бъде различно. Кълна се.
Мбиджейн почива само четири часа през следващите тридесет и шест. Даф наблюдаваше как тялото му се топи заедно с изтичащата пот. Той се самоубиваше. Даф беше изтощен, не можеше да работи с ръцете си, но ръководеше групата, която укрепваше възстановения тунел. На втората вечер бяха разчистили тридесет метра от галерията. Той измери разстоянието в крачки и когато достигна забоя, попита слугата:
— Колко време измина, откакто му сигнализирахте за последен път?
Зулусът отстъпи назад, стиснал чук в изранените си ръце, дръжката на чука бе лепкава и кафява от кръвта му.
— Един час и още тогава се чуваше, като че ли ни дели едно копие разстояние.
Даф взе лоста на един от другите зулуси и почука по скалата. Отговорът дойде незабавно.
— Удря по нещо желязно — каза той. — Чува се, като че ли е само на метър-два от нас. Мбиджейн, остави другите да довършат. Ако искаш, стой и гледай, но трябва да починеш.
В отговор той вдигна чука и го размаха срещу забоя. Скалата, която удари, се пропука. Двама от туземците пристъпиха напред и я откъртиха с лостовете си. В дъното на дупката, която се образува, ясно се виждаше ъгълът на вагонетката. Всички се втренчиха в него, а Даф извика:
— Шон, Шон, чуваш ли ме?
— Стига приказки и ме измъкнете оттук! — Гласът на Шон бе дрезгав от жаждата и праха, приглушен от скалата.
— Под вагонетката е.
— Това е той.
— Nkosii, добре ли си?
— Намерихме го!
Виковете им бяха подети от мъжете, работещи в галерията зад тях, и предадени по-нататък към тези, които очакваха при асансьорната станция.
— Намерили са го. Добре е, намерили са го.
Даф и Мбиджейн едновременно скочиха напред, напълно забравили изтощението си. Разчистиха няколкото последни буци скала и рамо до рамо коленичиха и надникнаха под вагонетката.
— Привет.
— Добре дошъл, Мбиджейн, какво те забави толкова?
— Господарю, по пътя си срещнах няколко малки камъчета.
Той протегна ръце, хвана Шон под мишниците и го изтегли изпод вагонетката.
— Какво дяволско място си избрал, за да се заровиш, момко. Как се чувствуваш?
— Дай ми малко вода и ще бъде добре.
— Вода, донесете вода! — извика Даф.
Шон се опита да пресуши цялата кана на един дъх. Закашля се и водата бликна от носа му.
— Спокойно, синко, спокойно — потупа го по гърба Даф.
От втората кана Шон пи по-бавно и я пресуши, пухтейки от усилието.
— Чувствувам се по-добре.
— Хайде, на повърхността ни чака лекар. — Даф хвърли едно одеяло на раменете му.
Мбиджейн вдигна Шон, прегърнал го през гърдите.
— Пусни ме, да те вземат дяволите! Не съм забравил да ходя.
Зулусът го пусна внимателно, но краката му се подгънаха като на човек, току-що станал от леглото след продължително боледуване и той се притисна към ръката му. Мбиджейн го вдигна отново и го понесе към асансьорната станция. Скипът ги изкачи на открито.
— Луната свети. А звездите, Господи, прекрасни са! — В гласа на Шон имаше учудване. Гълташе нощния въздух и пълнеше дробовете си, но той бе прекалено богат на кислород за него и Шон се закашля отново. При отвора на шахтата го чакаха хора, които се струпаха около тях.
— Как е той?
— Добре ли си, Шон?
— Доктор Саймъндс чака в канцеларията.
— Бързо, Мбиджейн — нареди Даф. — Не го дръж на студа.
Подхванали го от двете страни, те побързаха към административната сграда. Саймъндс го прегледа, видя гърлото и измери пулса му.
— Имате ли тук покрита карета?
— Да — отговори Даф.
— Добре, завийте го хубаво и го закарайте вкъщи да легне. От праха и лошия въздух долу съществува сериозна опасност от пневмония. Ще дойда с вас и ще му дам успокоително.
— Няма да ми трябва, докторе — ухили се Шон.
— Мисля, че зная кое е най-доброто за вас, г-н Кортни.
Доктор Саймъндс беше млад и предпочитан лекар от богаташите на Йоханесбург.
— Сега, ако разрешите, ще ви заведа в хотела ви. — Започна да прибира инструментите в лекарската си чанта.