— О, аз казах на Джубърт да не се притеснява за лабиринта.
— Защо? Аз исках лабиринт. Откакто като дете посетих Хемптън Корт, винаги съм искал свой собствен лабиринт.
— Това са глупости — каза Кенди. — Само отнемат много място и даже не са приятни за гледане.
Шон очакваше Даф да спори, но това не се случи.
Поприказваха още малко с градинаря, сетне пресякоха поляната пред къщата и се отправиха към параклиса.
— Дафърд, забравих си слънчобрана в каретата. Ще бъдеш ли така добър да ми го донесеш? — помоли го тя.
Когато Даф се изгуби от погледа им, Кенди хвана Шон за ръка.
— Ще стане прелестна къща. Ще бъдем много щастливи в нея.
— Определихте ли вече датата? — попита я той.
— Ще се нанесем, след като къщата стане готова. Предполагам, че това ще стане някъде през февруари идната година.
Стигнаха до параклиса и се спряха пред него.
— Каква сладка малка черква — промълви замечтано Кенди. — И каква отлична идея на Дафърд — специална черква само за нас.
Шон изсумтя притеснено.
— Да — съгласи се той. — Много романтична идея. — Погледна през рамо и видя Даф да се завръща със слънчобрана.
— Кенди, това не е моя работа. Нищо не разбирам от годежи, но зная да обяздвам коне: първо надяваш оглавника, сетне слагаш седлото.
— Не разбирам. — Тя изглеждаше озадачена. — Какво се опитваш да ми кажеш?
— Нищо, забрави го. Ето го и Даф.
Когато се върнаха в хотела, намериха бележка за Шон, оставена на рецепцията. Влязоха в главния салон и Кенди отиде да провери менюто за вечеря. Той отвори плика и прочете:
„Бих искал да се срещна с вас и г-н Чарлиууд, за да обсъдим някои важни въпроси. След вечеря, ще бъда в хотела си и се надявам да ми се обадите.
Н. Храдски“
Шон подаде бележката на Даф.
— Какво предполагаш, че ще иска?
— Дочул е за изключителните ти умения като играч на клебиджъс. Възнамерява да взема уроци — отговори Даф.
— Ще отидем ли?
— Разбира се. Знаеш, че не мога да устоя на приятната компания на Норман.
Беше великолепна вечеря. Раците, зарити в лед, бяха пристигнали с бързия дилижанс от Кейптаун.
— Кенди, двамата с Шон ще навестим Храдски. Може да закъснеем малко — каза й Даф, след като привършиха с вечерята.
— Щом като се отнася за Храдски… — усмихна се тя. — Но да не ме излъжете. Имам свои шпиони в Опера Хауз, нали знаете?
— Ще вземем ли каретата? — попита Даф.
Шон забеляза, че приятелят му не се бе засмял на шегата на Кенди.
— Само две преки са. Можем да походим.
Вървяха мълчаливо. Шон се чувствуваше приятно сит, оригна се тихо и дръпна от пурата. Даф заговори, когато почти бяха стигнали „Гранд Нешънъл Хотел“.
— Шон… — спря се той.
— Да?
— Става дума за Кенди… — спря отново Даф.
— Тя е добро момиче — подсказа му Шон.
— Да, тя е добро момиче.
— Това ли е всичко, което искаше да кажеш?
— Е, да, няма значение. Да вървим да видим какво искат Саул и Давид.
Макс ги посрещна пред вратата на апартамента на Храдски.
— Добър вечер, господа, радвам се, че дойдохте.
— Здрасти, Макс. — Даф мина покрай него и се отправи към Храдски, който стоеше до камината.
— Норман, скъпи приятелю, как си?
Храдски кимна за поздрав, а Даф хвана реверите на сакото му, внимателно ги нагласи и махна несъществуваща перушинка от рамото му.
— Имаш свой стил на обличане, Норман. Шон, не си ли съгласен с мен, че има свой стил в облеклото? Не познавам друг, който да носи костюм за двадесет гвинеи и да изглежда като полупразен чувал с портокали. — Потупа нежно ръката на Храдски. — Да, благодаря ти. Ще пийна едно. — Отиде до шкафа с напитки и си наля една чаша. — А сега, господа, какво можете да направите за мен?
Макс погледна Храдски и той му кимна.
— Пристъпвам веднага към въпроса — каза Макс. — Нашите две компании са най-големите в Уитуотърсранд.
Даф остави чашата върху шкафа и гримасата изчезна от лицето му. Шон седна в един от фотьойлите със сериозно изражение. И двамата, можеха да отгатнат какво ще последва.
— В миналото — продължи Макс — в много случаи работехме заедно и печелехме от това. Следващата логична стъпка, разбира се, е да обединим силите си, да съединим средствата си и заедно да достигнем нови висоти.
— Доколкото разбирам, предлагате сливане?