В началото Шон се безпокоеше, че Даф не е в настроение, защото той стоеше намръщен до бара с металния топуз в едната си ръка, заслушан в неприличните разговори. След седем или осем чаши престана да се тревожи за него и се зае с полилея. Към полунощ Даф помоли Франсоа да го освободи от оковите и се измъкна от стаята. Никой не го забеляза да напуска.
Шон изобщо не можа да си спомни как е стигнал до леглото си тази нощ, но на следващата сутрин бе внимателно събуден от един келнер с поднос за кафе и бележка.
— Колко е часът? — попита Шон, разгръщайки бележката.
— Осем, господине.
— Не е необходимо да викаш — промърмори той. Трудно фокусира погледа си, защото болката в главата му бе непоносима.
„Драги куме,
С настоящето ти напомням, че двамата с Даф имате насрочена среща за единадесет часа. Разчитам да го доведеш — жив или мъртъв.
От алкохола в устата си имаше вкус на хлороформ. Опита се да го премахне с кафе, запали пура и се закашля. От кашлицата изпитваше ужасна болка в тила. Угаси пурата и влезе в банята. Половин час по-късно се почувствува достатъчно силен, за да събуди Даф. Отвори вратата на стаята му. Пердетата бяха все още спуснати. Дръпна ги и почти ослепя от нахлулата слънчева светлина. Обърна се към леглото и застина. Бавно пресече стаята и седна на ръба му.
— Трябва да е спал в стаята на Кенди — промърмори Шон, загледан в неизмачканите възглавници и грижливо сгънатите одеяла. След няколко секунди се сети, че това е невъзможно.
— Тогава защо тя ще пише тази бележка? — Изправи се и усети, че го обзема тревога. Представи си Даф, лежащ на двора пиян и беззащитен или ударен по главата от някой йоханесбургски апаш. Прекоси тичешком стаята и нахълта във всекидневната. Видя плика върху полицата на камината и го взе.
— Какво е това? Покана за събрание на съюза на писателите? — промърмори той. — Тук се е задръстило от писма.
Разгърна листа и позна обратно наклонения почерк на Даф:
„От трън, та на глог. Повече няма да продължавам така. Ти си кумът, така че поднеси извиненията ми на всички добри хора. Ще се върна, когато пушилката се разнесе.“
Шон седна в един от фотьойлите и прочете писмото още два пъти. Сетне избухна.
— Да те вземат дяволите, Чарлиууд — „поднеси извиненията ми“. Подло копеле! Изчезваш и ме оставяш да ти оправям бъркотиите. — Втурна се през стаята с халат, мятащ се яростно около краката му. — Сам ще поднесеш извиненията си, дори ако се наложи да те довлека вързан с въже.
Изтича по задното стълбище. Мбиджейн беше в конюшнята заедно с трима от конярите.
— Къде е господарят Даф? — изрева Шон.
Те се втренчиха в него.
— Къде е? — Брадата му се наежи.
— Господарят взе коня си и отиде да поязди — отговори нервно един от конярите.
— Кога? — прогърмя Шон.
— Нощес. Може би преди седем или осем часа. Трябва да се върне вече.
Шон изгледа коняря, дишайки тежко:
— Накъде отиде?
— Господарю, той не каза.
Преди осем часа — би могъл да е вече на седемдесет километра оттук. Обърна се и се върна в стаята си. Хвърли се в леглото и си наля още една чаша кафе.
— Това ще я съкруши… — Той си представи мъката и сълзите й.
— Ох, по дяволите! Бъди проклет, Чарлиууд! — Засърба кафето и реши също да замине, да вземе кон и да се махне, колкото е възможно по-надалече.
— Тази каша не съм я забъркал аз и нямам нищо общо с нея.
Изпи кафето и започна да се облича. Докато сресваше косата си пред огледалото, си представи Кенди сама в параклиса, стояща в очакване, докато тишината се превръща в шушукане, а шушукането в смях.
— Чарлиууд, свиня такава! — свъси вежди Шон. — Не мога да я оставя да отиде там. И без това ще бъде достатъчно лошо. Трябва да й кажа.
Взе часовника си от тоалетната масичка — беше девет и половина.