— Проклет да си, Чарлиууд!
Тръгна по коридора и спря пред вратата на Кенди, а отвътре се чуваха женски гласове и той почука, преди да влезе. В стаята бяха две от приятелките на Кенди и цветнокожото момиче Марта. Те се втренчиха в него.
— Къде е Кенди?
— В спалнята, но не трябва да влизаш. Нямаш късмет.
— Вярно, това е най-скапаният късмет на света — съгласи се Шон и почука на вратата на спалнята.
— Кой е?
— Шон.
— Не можеш да влезеш. Какво искаш?
— Облечена ли си?
— Да, но не трябва да влизаш.
Той отвори вратата и погледна към разпищелите се жени.
— Изчезвайте оттук! — заповяда им с прегракнал глас. — Трябва да говоря насаме с Кенди.
Те изхвърчаха от стаята и Шон затвори вратата след тях. Кенди беше облечена в пеньоар. Лицето й сияеше, прибраната й назад коса се спускаше блестяща и мека. Шон осъзна, че е красива. Погледна към бухналата купчинка на сватбената й рокля върху леглото.
— Кенди, страхувам се, че нося лоша новина. Ще можеш ли да я понесеш? — произнесе го почти грубо и с омраза, омраза към всяка една дума.
Видя как лицето й помръкна. После стана безизразно — празно и мъртво, като на статуя.
— Той си отиде — каза Шон. — Избяга от теб.
Кенди взе една четка от тоалетната масичка и започна да я прокарва безцелно из косата си. В стаята бе много тихо.
— Съжалявам, Кенди.
Тя кимна, без да го погледне. Погледът й бе отправен в празния коридор на бъдещето. Това мълчание беше по-страшно от сълзите.
— Съжалявам, бих искал да мога да направя нещо… — Той се обърна към вратата.
— Шон, благодаря, че дойде да ми кажеш. — В гласа й нямаше чувства, той беше мъртъв като лицето й.
— Няма нищо. — Гласът му бе пресипнал.
Отиде с коня до Ксанаду. Тълпата се трупаше около големите палатки на поляната и по смеха им той позна, че вече са пили. Слънцето грееше ярко, но все още не бе много топло, оркестърът свиреше на широката веранда и роклите на жените се открояваха като весели петна на фона на зелената морава. „Празник“ — плющяха знамената върху палатките. „Празник“ — извисяваше се смехът.
Шон яздеше по алеята, повдигайки ръка в отговор на поздравите, които му се подвикваха. Това, че беше на коня, му даде възможност да забележи Франсоа и Мартин Къртис с чаши в ръце близо до къщата да разговарят с две от момичетата от Хауз Опера. Остави коня си на един от туземците коняри и закрачи към тях.
— Здрасти, шефе! — поздрави го Къртис. — Защо си толкова кисел, нали не се жениш ти?
Всички се засмяха.
— Франсоа, Мартин, елате, моля ви, с мен.
— Какво има, г-н Кортни? — запита Франсоа, докато отиваха настрана.
— Празникът свърши. Няма да има сватба.
Двамата зяпнаха от изненада.
— Обиколете наоколо и кажете на всички. Кажете им да си вземат обратно подаръците.
Той се обърна и си тръгна.
— Какво се е случило, шефе? — попита Къртис.
— Кажете им само, че Кенди и Даф са променили намеренията си.
— Искате ли да ги отпратим?
Той се подвоуми.
— По дяволите! Нека останат. Оставете ги да се отровят от пиене. Само им кажете, че няма да има сватба.
Влезе в къщата. Откри нервния от напрежение лъжесвещеник в кабинета на първия етаж. Адамовата ябълка на човека беше протрита до кръв от колосаната висока и корава свещеническа яка.
— Няма да имаме нужда от тебе — каза Шон.
Извади чековата си книжка, седна до бюрото и попълни един чек.
— Това е за неприятностите. А сега, изчезвай от града!
— Благодаря ви, г-н Кортни. Много ви благодаря.
Човекът изглеждаше безкрайно облекчен и се запъти към вратата.
— Ей, приятел! — спря го Шон. — Ако някога изпуснеш само една дума за това, което искахме да направим днес, ще те убия. Ясен ли съм?
Шон отиде в балната зала и пусна малка купчинка гвинеи в ръката на полицая.
— Разкарай всички оттук! — Той кимна с глава към тълпата, която се суетеше покрай масите и разглеждаше подаръците. — Сетне заключи вратата!
Намери главния готвач в кухнята.
— Изнеси навън всичката храна! Дай им я сега! После заключи кухните!
Тръгна из къщата, като затваряше врати и спускаше завеси. Когато влезе в кабинета, завари една двойка върху големия кожен диван. Ръката на мъжа беше под полата на момичето и то се кискаше.
— Тук не е публичен дом — изкрещя Шон и те бързо изчезнаха. Той потъна в един от столовете. Чуваше гласовете и смеха, долитащи от поляната навън, оркестърът свиреше валс от Щраус. Това го подразни и той се намръщи. Главата отново го заболя. Усещаше кожата на лицето си суха и опъната след снощната оргия.