— Хайде, да тръгваме!
Шумът, идващ от „Светлите ангели“, ги посрещна една пряка, преди да достигнат зданието. Шон се ухили и ускори крачка като обучено ловджийско куче, усетило отново миризмата на дивеча. Франсоа и Къртис подтичваха от двете му страни. Огромен миньор се беше качил върху тезгяха на бара. Шон разпозна в него един от своите работници в мината „Малката сестра“. Тялото на мъжа беше наведено назад, за да балансира тежестта на дамаджаната, която беше залепил за устните си, и гърлото му се свиваше в непрекъснати конвулсии, докато поглъщаше течността. Тълпата около него го насърчаваше монотонно:
— Изпий я! До дъно! До дъно! До дъно! До дъно!
Миньорът свърши, запрати дамаджаната в стената и се оригна като кипящ гейзер. Поклони се, за да приеме аплодисментите, и съгледа Шон, изправен до вратата. Изтри виновно устните си с ръка и скочи от тезгяха. Останалите се обърнаха, видяха Шон и шумът постепенно утихна. Всички се пръснаха мълчаливо из бара. Шон въведе Франсоа и Къртис в помещението. Постави една купчина златни лири върху тезгяха.
— Наливай на всички, барман. Приемай поръчките. Днес е събота и е време да отпуснем вентила.
— Наздраве, г-н Кортни.
— Бъдете щастлив, сър.
Гласовете бяха понижени от уважение.
— Пийте, хора. Там, откъдето са дошли тези, има още купища.
Застана до бара с Франсоа и Мартин. Те се смееха на шегите му. Гласът му гърмеше и лицето му се беше зачервило от щастие. Купи още питиета. След известно време пикочният му мехур му напомни за себе си и той се запъти към тоалетната. Дочу вътре да разговарят и спря до паравана.
— … ще идва тук, а? Това не е скапаният „Ранд Клуб“.
— Шшт! Ще те чуе, човече. Искаш да загубиш работата си ли?
— Не давам пукната пара. За кого се мисли той? „Пийте, момчета! Там, откъдето идват тези, има още купища. Аз съм шефът, момчета! Правете, каквото ви казвам, момчета! Целунете ми задника, момчета!“
Шон застина.
— Успокой топката, Франк. Той ще си тръгне всеки момент.
— Колкото по-бързо, толкова по-добре. Това надуто копеле с ботушите си за десет гвинеи и позлатен бастун. Да си върви там, откъдето е дошъл.
— Пиян си, човече. Не говори толкова високо.
— Да, пиян съм. Достатъчно пиян, за да вляза там и да му го кажа в лицето…
Шон се измъкна заднешком през вратата и бавно отиде до бара при Франсоа и Къртис.
— Надявам се, че ще ме извините. Току-що си спомних, че трябваше да свърша нещо този следобед.
— Много лошо, шефе. — Къртис изглеждаше облекчен. — Може би някой друг път, а?
В „Ранд Клуб“ го посрещнаха с удоволствие. Трима души едва не се сбиха кой да го почерпи.
27
Същата нощ той вечеря с Кенди и докато пиеха ликьор, й разказа случката. Тя го изслуша, без да го прекъсва.
— Те не ме искаха там. Не виждам какво съм им направил, за да не ме обичат.
— И това те безпокои? — попита тя.
— Да, тревожи ме. Никога преди хората не са се отнасяли така към мен.
— Радвам се, че се безпокоиш. — Тя се усмихна нежно. — Един ден ти ще пораснеш и ще станеш добър човек.
— Но защо ме мразят? — повтаряше Шон.
— Завиждат ти. Мъжът е казал „ботуши за десет гвинеи и позлатен бастун“ — това е в дъното на всичко. Сега си различен от тях, ти си богат. Не можеш да очакваш да те приемат такъв.
— Но аз никога не съм им направил нещо лошо… — опита се да протестира той.
— Не е необходимо. Това, което съм разбрала от този живот, е, че трябва да заплатиш съответната цена, ако искаш да получиш нещо. Това е част от цената на твоя успех.
— По дяволите! Бих искал сега Даф да е тук — каза Шон.
— И той щеше да ти обясни, че това няма никакво значение, нали? — отговори Кенди. — На кого му пука за тях, синко? За това мърляво стадо? Можем да минем и без тях — имитира тя.
Шон почеса носа си, забил поглед в масата.
— Моля те, Шон, никога не позволявай на Даф да те учи, че хората са без значение. Той самият не вярва в това, но е много убедителен. Хората са важни. Те са по-важни от златото или общественото положение, или… или от всичко друго.
Шон я погледна.
— Веднъж и аз осъзнах това, когато бях попаднал в капана на „Кенди Дийп“. Много ясно го разбрах тогава — в тъмнината и калта. Там взех решение… — Той се усмихна смутено. — Казах си, че никога повече няма да нараня някого. Бях искрен, Кенди. Бях убеден по това време, но…