Даф влезе в тона му:
— Трябва да сме луди, за да разчитаме на това.
Продължавам да твърдя, че е необходима незабавна продажба. Тази сутрин акциите на „Сентръл Ранд Консолидейтид“ стигнаха деветдесет и един шилинга, от което е ясно, не още не се е разчуло. Но когато това стане, трябва да сме готови да се отървем от тях. Твърдя, че трябва да се измъкваме, докато все още има възможност.
— Не — заяви Шон. — Да почакаме, докато получим вест от Норман. Зная, че почти няма надежда, но сме отговорни за хората, които работят за нас. — Хвана Даф за ръката и го изведе от тоалетната. При вратата нанесе последния удар: — Ако „Сентръл Ранд Консолидейтид“ рухне, хиляди мъже ще останат без работа, разбираш ли го?
Шон затвори вратата след себе си и двамата се ухилиха доволно.
— Ти си гений, синко — прошепна Даф.
— Щастлив съм да кажа, че съм съгласен с теб — отвърна Шон също шепнешком.
На следващата сутрин Шон се събуди с усещането, че този ден ще се случи нещо вълнуващо. Лежеше и се наслаждаваше на чувството, преди да се сети да потърси причината. Тогава стана и се протегна за вестника, който лежеше сгънат върху подноса за кафе до леглото. Отвори го и на първа страница намери това, което търсеше. Заглавието, набрано с големи букви, гласеше:
Самата статия беше шедьовър на вестникарското усукване. Шон не бе чел нещо по-свободно и убедително по въпрос, за който авторът нищо не знае. „Предполага се…“, „Източници, на които може да се вярва, твърдят…“ и „Има основания да се смята…“ — всички тези безсмислени фрази. Потърси пипнешком чехлите си и зашляпа по коридора към стаята на Даф.
Той беше заел и по-голямата част от леглото, а момичето се бе свило в единия край. Хъркаше, а момичето проскимтяваше в съня си. Шон погъделичка устните му с пискюла на халата си. Носът на Даф се сбърчи и хъркането му затихна. Момичето седна и вдигна поглед към Шон с широко отворени очи, все още мътни от съня.
— Бързо! Бягай! — извика й той. — Бунтовниците идват!
Тя подскочи и падна на пода, трепереща от ужас. Шон я погледна изучаващо. Хубава кобилка, реши той и отбеляза, че трябва да я обязди веднага след като Даф я пусне да пасе.
— Е, добре — успокои я, — вече си отидоха.
Тя осъзна голотата си и наглия, оценяващ я поглед. Безуспешно се опита да се прикрие с ръце. Шон вдигна пижамата на Даф и й я подаде.
— Отивай да се изкъпеш, любима! Искам да говоря с г-н Чарлиууд.
Облечена, тя възвърна самообладанието си и каза студено:
— Нямах никакви дрехи върху себе си, г-н Кортни.
— Никога не би се досетил — отговори Шон любезно.
— Не е хубаво.
— Много си скромна. А сега изчезвай, бъди добро момиче!
Поклащайки весело глава, тя се скри в банята и Шон насочи вниманието си върху Даф. Той бе проспал разговора, но се събуди веднага щом приятелят му го плесна го гърба със сгънатия вестник. Подобно на костенурка, излизаща от черупката си, той се измъкна от одеялата. Шон му подаде вестника, седна на ръба на леглото и внимателно наблюдаваше как на лицето му се изписа доволна усмивка, преди да проговори.
— По-добре е да отидеш до канцеларията на издателя и да покрещиш малко — само за да затвърдиш подозренията му. Аз ще се кача до „Кенди Дийп“ и ще затворя долните хоризонти. Ще се срещнем отново в борсата и не забравяй да изтриеш тази усмивка от лицето си, преди да се покажеш в града. Опитай се да си придадеш измъчен вид, не би трябвало да те затрудни.
Когато Шон пристигна в борсата, тълпата бе изпълнила улицата пред сградата. Мбиджейн забави ландото и тя се разтвори, за да им направи път. Шон гледаше мрачно право пред себе си и не обръщаше внимание на въпросите, подвиквани отвсякъде. Мбиджейн спря каретата пред главния вход, а четирима полицаи удържаха тълпата, докато Шон пресече бързо паважа и влезе през двойната врата. Съгледа Даф пред себе си, в центъра на развълнувани членове и посредници. Приятелят му също го видя и започна отчаяно да маха с ръце над главите на инквизиторите си. Това беше достатъчно да насочи вниманието им от Даф към Шон и те се струпаха около него, приветствувайки го с нетърпеливи, сърдити лица. Шапката се килна над очите му, едно от копчетата на палтото му отскочи, когато един от тях го сграбчи за реверите.
— Вярно ли е? — изкрещя мъжът, пръскайки слюнка в лицето му. — Имаме право да знаем дали е вярно.