— Няма ли да ме поканиш да вляза, Макс? — попита той и Макс хвърли бърз поглед към Храдски. Видя едва доловимото му кимване и погледна пак към Шон.
— Моля, заповядайте, г-н Кортни.
Шон блъсна и затвори вратата след себе си.
— Пистолетът няма да ти трябва, Макс. Играта свърши.
— И резултатът е в наша полза. Нали, г-н Кортни?
Той поклати глава.
— Да, вие спечелихте. Готови сме да ви прехвърлим всичките си дялове от „Сентръл Ранд Консолидейтид“.
Макс нещастно поклати глава.
— Страхувам се, че не е толкова лесно, колкото изглежда. Задължили сте се да ни продадете определено количество акции и ние трябва да настояваме да ги получим в пълен размер.
— Откъде мислите, че можем да ги вземем?
— Можете да ги купите на борсата.
— От вас?
Макс сви рамене, но не отговори.
— Имате намерение да завъртите ножа в раната, така ли?
— Представяте го много поетично, г-н Кортни.
— Обмислили ли сте последиците, ако ни принудите да банкрутираме?
— Ще ви призная, че последиците за вас не ни засягат.
Шон се засмя.
— Това не беше много хубаво, Макс. Но говорех от ваша гледна точка. Заповеди за отчуждаване, събрания на кредиторите — можете да бъдете уверени, че назначеният ликвидатор ще бъде член на Народната партия или поне роднина на такъв. Ще има съдебни процеси и контрапроцеси, принудителни продажби на дялове от имуществото и разходи за заплащане. Един ликвидатор, ако има малко здрав разум, ще разтегне тези процедури в продължение на три или четири години, като всеки път ще иска щедра комисионна. Помислили ли сте за това?
С присвиването на очите си Макс показа, че не са. Той безпомощно погледна към Храдски и Шон стана по-уверен.
— И така, това, което предлагам, е следното: вие ни оставяте да изтеглим десет хиляди, да вземем конете си и личните вещи. В замяна ние ви даваме останалото: акции, банкови сметки, имущество, всичко. Вероятно няма да можете да изкарате повече, ако ни принудите да банкрутираме.
Храдски предаде съобщението на помощника си по тайния им лицев код и Макс го разтълкува на Шон.
— Ще имате ли нещо против да почакате навън, докато обсъдим предложението ви?
— Ще сляза долу в бара — каза той. Извади часовника от джобчето на жилетката си и погледна колко часа показва. — Двадесет минути ще бъдат ли достатъчни?
— Предостатъчни! Благодаря ви, г-н Кортни.
Пи сам на бара, въпреки че помещението съвсем не бе празно. То не бе станало по негово желание, но той бе вдигнал бялото знаме и трябваше да пусне котва в изолираното място в края на бара, докато останалите надуваха платна из целия салон. Никой не погледна към него и разговорите се въртяха така, че да не му позволят да се включи. Докато очакваше да изтекат двадесетте минути, той се забавляваше да си представя как ще реагират тези му приятели, ако ги помоли за заем. Това му помогна да превъзмогне обидата от отношението им, но все още чувствуваше огорчението. Отново погледна часовника си. Двадесетте минути бяха изтекли. Шон тръгна към вратата, движейки се покрай тезгяха. Джок и Тревър Хейнс го видяха да се приближава към тях и рязко се обърнаха встрани, насочили изцяло вниманието си към полиците с бутилки зад тезгяха на бара. Шон се изравни с Джок, спря и се прокашля почтително.
— Джок, би ли могъл да отделиш една минута?
Той се обърна бавно.
— А, Шон! Да, какво има?
— Двамата с Даф напускаме Ранд. Имам нещо за теб. Нещо, с което да ни запомниш. Сигурен съм, че и приятелят ми също ще иска ти да го получиш.
Джок се изчерви от смущение.
— Не е необходимо — каза той и започна да се обръща към чашата си.
— Моля те, Джок.
— Е, добре. — Гласът му прозвуча раздразнено. — Какво е то?
— Ето това — каза той и пристъпи напред, стоварвайки юмрука си. Широкият и червен от уискито нос на Джок беше цел, за която може да се мечтае. Тъй като бе излязъл от форма, крошето му не бе от най-добрите, но достатъчно силно, за да изпрати Джок в зрелищно задно салто през тезгяха. Шон взе замечтано чашата му и я изпразни върху главата на Тревър.
— Следващия път, като ме видиш, се усмихни и поздрави — каза той на Тревър. — А дотогава, не си търси белята.