Сетне отиде да се сбогува с Кенди. Тя беше в апартамента си и отвори веднага след почукването му.
— Чу ли? — попита я той.
— Да, целият град знае. О, Шон! Съжалявам, моля те влез. Как е Даф?
— Ще се оправи. Точно сега е мъртвопиян и спи.
— Ще отида при него — каза тя бързо. — Сега той има нужда от мен.
В отговор Шон вдигна едната си вежда и я загледа, докато тя сведе очи.
— Не! Предполагам, че си прав. Може би по-късно, когато надмогне първия шок. — Вдигна поглед към Шон и се усмихна. — Предполагам, че се нуждаеш от едно питие. За теб също трябва да е било отвратително. — Отиде до шкафа. Носеше къса синя нощница, която почти откриваше гърдите й.
Шон я наблюдаваше. „Красива е“ — си помисли.
— До нова среща, Кенди — вдигна чашата си той.
Сините й очи се отвориха широко.
— Не разбирам. Защо го казваш?
— Заминаваме, Кенди. Рано сутринта.
— Не! Шон, ти се шегуваш. — Но знаеше, че не е така. Повече нямаха какво да си кажат.
Шон допи чашата си и я целуна.
— Бъди щастлива!
— Ще се опитам. Върни се скоро.
— Само ако обещаеш да се омъжиш за мен — усмихна й се той, а тя го дръпна за брадата.
— Изчезвай, преди да съм те накарала да изпълниш обещанието си.
Бързо си тръгна, защото знаеше, че тя ще се разплаче.
На следващата сутрин Даф опакова вещите си под ръководството на Шон. Той изпълняваше всяко нареждане със замаяно покорство, отговаряйки, когато Шон го заговореше, но в останалото време се скриваше в защитната черупка на мълчанието. Когато свърши, Шон го накара да вземе торбите и го поведе навън, където конете ги очакваха в мразовития мрак. До конете имаше няколко човека — четири сенки в тъмнината. Шон се поколеба, преди да излезе на двора.
— Мбиджейн! — извика той. — Кои са тези с теб?
Те се показаха на светлината, която струеше през вратата, и Шон се засмя.
— Хлуби, с внушителното шкембе! Нонга! И ти, Кандла?
Това бяха мъже, копали за него в рововете на „Кенди Дийп“, работили усърдно с лопатите, които откриха богатството му, въртели копията, за да го защитят от първите грабители. Щастливи, че ги е познал, защото бяха изминали много години, те го наобиколиха, усмихвайки се толкова широко и ослепително, колкото само зулусите могат.
— Какво ви е събрало толкова рано, палавници такива? — попита Шон.
Хлуби отговори за всички:
— Господарю, дочухме да се приказва за пътуване и краката ни се подпалиха, дочухме да се говори за лов и загубихме съня си.
— Няма пари за заплати — заговори Шон грубо, за да прикрие чувствата си.
— Не сме отваряли дума за заплати — отговори Хлуби с достойнство.
Шон кимна с глава, защото това беше отговорът, който очакваше. Прочисти гърлото си и продължи:
— Ще тръгнете с мен, макар и да знаете, че над мен тегне тагафи? — използува той зулуската дума за проклятие. — Ще ме последвате, знаейки, че след себе си оставям дири от мъртви мъже и скръб?
— Господарю! — отговори тържествено Хлуби. — Нещо винаги умира, когато лъвът се храни. И все пак остава месо и за тези, които го следват.
— Чувам бръщолевенето на стари жени пред чаша бира — забеляза сухо Мбиджейн. — Няма какво повече да се каже, а конете започват да стават нетърпеливи.
Качиха се на конете и тръгнаха по пътя, напускащ Ксанаду, между дърветата и обширните гладки морави. Голямата къща остана сива и тъмна в полумрака зад тях. Тръгнаха по пътя за Претория, изкачиха се на планината и на хребета й провериха конете. Двамата приятели погледнаха назад към долината. Тя плуваше в сутрешна мъгла. Само кулите на мините стърчаха. Една сирена в мините зави унило, докато наблюдаваха как мъглата се позлатява от изгряващото слънце.
— Не можехме ли да останем само още една седмица? Може би щяхме да измислим нещо? — попита тихо Даф.
Шон се взираше безмълвно в позлатената мъгла. Беше красиво. Тя скриваше изранената земя и хълмовете — това беше най-добрата маска за този зъл, алчен град. Обърна коня си към Претория и го плесна по врата със свободния край на юздите.
Част трета
В пустинята
1
Останаха в Претория десет дни, достатъчни, за да купят фургоните и да ги подготвят за път. После тръгнаха на север по Хънтърс Роуд. Фургоните се движеха в колона, водена от един зулус и дузина нови слуги, които Шон бе наел. Група от бели и чернокожи хлапаци, както и глутница безпризорни кучета следваха кервана. Мъжете викаха след тях, като им пожелаваха добра слука, а жените махаха с ръце от верандите на къщите, наредени от двете страни на пътя. След време градчето остана зад тях и те се озоваха в степта с дузината помияри, които ги следваха.