Първия ден изминаха петдесет мили и спряха да лагеруват край един поток. Шон изпитваше силни болки в гърба и краката, тъй като това бе първото му продължително яздене от пет години насам. Пиха малко бренди, ядоха пържоли на скара и след това оставиха огънят да изгасне. Седяха и дълго се взираха в нощта. Небето бе като завеса, по която са били изстреляни стотици картечни патрони, надупчили я като решето, а през дупките сега светеха звезди. Гласовете на слугите се чуваха като далечно бръмчене на пчелен кошер, а на фона на този шум се носеше воят на един чакал, скрит наблизо в тъмнината. Тази вечер всички се прибраха рано във фургоните. Бяха изморени, но нито грубите завивки, нито твърдият сламен матрак попречиха на Шон да заспи веднага.
На следващата сутрин тръгнаха рано и отхвърлиха още тридесет километра зад гърба си, преди да разпрегнат за нощувка, а на следващия ден наминаха други тридесет. Бързото придвижване бе навик усвоен от Шон в Уитуотърсранд, когато всяка минута бе жизненоважна, а загубеният ден бедствие. Това бяха дълбоко вкоренени в него навици, затова водеше кервана на север със същата припряност, с която беше подтиквал и хората си на „Кенди Дийп“, когато прекарваха път през златоносния пласт. Една сутрин, когато впрягаха конете. Мбиджейн го попита:
— Господарю, отиваме да се срещнем с някого ли?
— Не. Защо питаш?
— Когато човек бърза толкова много, обикновено има причина. Просто се мъча да я открия.
— Причината е… — Шон спря. Огледа се наоколо, като че ли търсеше причина, и се почеса по носа. — Причината е да впрегнем един час по рано, преди слънцето да се е издигнало високо в небето — каза той и отиде при коня си.
Този ден двамата с Даф яздиха един-два километра пред кервана, вместо да се върнат назад и да го подтикнат да се движи по-бързо, Шон предложи:
— Хайде да отидем до онова хълмче ей там. Ще оставим конете в подножието, а ние ще се изкачим до върха.
— За какво?
— За този дето духа… Хайде, тръгвай! — засмя се Шон.
Спънаха конете и тръгнаха нагоре по стръмния склон, избирайки пътя си по големите свлечени камъни и повалените огромни дънери. Когато се изкачиха на върха и двамата бяха потънали в пот и дишаха ускорено. Намериха сенчесто място върху една плоска скала и седнаха. Шон подаде пура на Даф и двамата запушиха, оглеждайки местността, която се простираше като огромна карта под тях.
Тук затревените места на високата степ започнаха да се сливат с гората и хълмистите полупустинни части. Имаше падини подобни на пасища, които внезапно завършваха в подножието на някой хълм или бяха заобиколени с малки горички от високи дървета. От височината на която седяха, по свежата зеленина и изключително високите дървета можеше да се проследи пътят на подземните реки. Всичко друго наоколо беше с цвета на Африка — кафяв, хиляди нюанси на кафявото. Бледокафява трева и червеникавокафява почва, усукани, шоколадовокафяви стволове, достигащи чак до листните маси на короните им. С неопределен кафяв цвят бяха стадата газели, които пасяха между дърветата и по склоновете на голите хълмове. Тази кафява земя се простираше обширна и спокойна в неизмеримото пространство, без да бъде наранена от човек: спокойна и величествена в своята необятност.
— Това ме кара да се чувствувам малък, по сигурен, като че ли никой няма да ме забележи — каза Даф и се засмя доволно.
— Знам какво искаш да кажеш — отговори му Шон.
Той забеляза, че напрегнатото изражение на приятеля му изчезна, след като напуснаха Уитуотърсранд. Усмихнаха се един на друг и се облегнаха върху скалата. Видяха фургоните далеч долу под себе си, подредени в кръг, а добитъкът пасеше разпрегнат, движейки се бавно насам-натам. Слънцето залезе и сенките се удължиха, простирайки се все по-дълги и по-дълги по земята. Отидоха при конете и поеха към лагера. Тази нощ останаха по-дълго край огъня и макар и да не говориха много, старото топло чувство между тях се бе върнало. Бяха открили златоносна жила, оказала се богата на ценните си елементи от пространство и време. Тук имаше повече от тези елементи, отколкото човек можеше да употреби и за двадесет живота. Простор да се движиш, да дишаш, да яздиш или да стреляш с пушка. Простор, залян от слънчева светлина и ветрове, треви и дървета, но не претъпкан с тях. Имаше и време. Времето започваше оттук: тиха река, която се движи, но не се променя от движението — можеш да черпиш от нея колкото искаш и винаги остава пълна. Тя се измерва със сезоните, но не се ограничава от тях, защото лятото, което си отиваше, за да даде път на есента, е същото това лято, което е пламтяло преди хиляда години и ще пламти отново след още хиляда. При толкова много пространство и време всякакви усилия са безсмислени.