— Ходил ли си преди на лов за слонове, момко?
— Никога — отговори Шон.
— Господи! — Погледна го разтревожен. — А мислех, че си специалист. Смятам да се върна и да продължа съня си. Можеш да ме повикаш, когато придобиеш повече опит.
— Не се тревожи. — Шон започна да се смее. — Зная всичко за това. Израснал съм с разкази за лов на слонове.
— Това напълно ме успокои — измърмори саркастично Даф.
Зулусът ги погледна, без да скрива раздразнението си.
— Господарю, не е разумно да се говори сега, защото скоро ще ги настигнем.
Продължиха в мълчание, минаха покрай висок до коленете куп от жълтеникави изпражнения, следваха овалните отпечатъци от крака в праха, както и нападали счупени клони.
Това първо преследване беше вълнуващо. Лекият ветрец духаше непрекъснато в лицата им, а следата вървеше все напред. Те се приближаваха. Всяка минута засилваше увереността им в успеха. Шон седеше изправен на седлото, очакващ с пушка опряна в скута, неспокойно оглеждащ храстите пред себе си. Мбиджейн спря внезапно и се върна при него.
— Тук са спрели за пръв път. Слънцето е много силно и непременно ще почиват, но това място не им е харесало и са се придвижили напред. Скоро ще ги настигнем.
— Но гората става все по-гъста — каза Шон и огледа плътните бодливи храсти, сред които ги бе довела следата. — Ще оставим конете тук с Хлуби и ще продължим пеша.
— Момко — простена Даф, — на кон мога да се движа много по-бързо.
— Слизай! — изкомандува го приятелят му и кимна на Мбиджейн да води.
Тръгнаха напред по следата. Шон се потеше, потта се стичаше надолу, спираше на веждите и оттам се търкаляше по бузите. От вълнение стомахът му се беше свил на топка, а гърлото му беше съвсем сухо.
Даф се влачеше полуусмихнат до него, но и той дишаше тежко. Мбиджейн ги спря с вдигане на ръка. Минутите минаваха бавно. Ръката му пак се вдигна, това беше разговор, воден от розовата му длан.
„Все още няма нищо — казваше ръката. — Следвайте ме.“
И те тръгнаха отново. Наоколо гъмжеше от мухи, които кацаха по очите, за да смучат влага, а той ги пъдеше, мигайки непрекъснато. Бръмченето им беше толкова силно и нетърпимо! Всичко в него се беше изострило до краен предел: слухът, зрението, дори обонянието му се беше променило. Шон усещаше праха, миризмата на дивите цветя, както и тази на мускус от тялото на Мбиджейн.
Внезапно зулусът спря. Ръката се повдигна леко. Казваше, че няма грешка. Те бяха там.
Шон и Даф се снишиха зад него, търсейки с очи, невиждащи нищо друго, освен кафяви клони и сиви сенки. Затаиха дъх от напрежение. Даф вече не се усмихваше. Мбиджейн се приближи бавно и посочи стената от растителност пред тях. Секундите се нижеха, като мъниста от гердана на времето, а те продължаваха да търсят с очи.
Едно ухо се раздвижи лениво и изведнъж картината се проясни. Мъжки слон, голям и много близо, сив сред сивите сенки Шон докосна ръката на Мбиджейн.
— Видях го — каза това докосване.
Той бавно вдигна ръка, сочеше другия. Пак търсене с очи и очакване и изведнъж един търбух изкъркори — огромен търбух, пълен с полусмлени листа. Звукът бе толкова необикновен, че Шон едва не се изсмя — къркорещ, плискащ се звук. Тогава видя и другия мъжкар.
Той също беше на сянка, имаше големи бивни, а очите му бяха затворени. Пошепна на Даф:
— Този е твой, почакай, докато заема позиция.
Започна да се придвижва бавно, като всяка стъпка го доближаваше до мястото, откъдето щеше да вижда много добре плешката на слона. Прицели се под раменната кост, която личеше под увисналата, набръчкана кожа. Оттук можеше да удари право в сърцето. Кимна на Даф, вдигна пушката и се прицели в огромното тяло. Гръмна. Изстрелът прозвуча необичайно силно. От тялото на слона се вдигна прах и той се олюля. Третият слон, който бе зад него, се впусна в бяг, но ръката на Шон работеше бързо с пушката — изпразваше и зареждаше. Отново я вдигна и стреля. Видя, че куршумът улучи, и знаеше, че раната е смъртоносна.
Двамата мъжкари тичаха един до друг, лесът се разтвори и ги погълна. Изчезнаха, чупейки всичко по пътя си, макар и ранени, тръбейки от болка. Шон затича през бодливите храсти след тях, без да обръща внимание на болките от бодилите, които го деряха безмилостно, докато си пробиваше път през храстите.
— Насам, господарю — викаше Мбиджейн, тичайки до него. — Бързо, може да ги загубим!