— Това ще те задържи само при положение, че…
— Много ми е удобна — сарказмът не бе напуснал Даф, — а сега да видя новата си квартира.
Шон го последва. Даф се отпусна на леглото. Изглеждаше много уморен и болен.
— Колко време ще трае това? Кога ще разберем? — тихо попита Даф.
— Не съм сигурен. Мисля, че около месец — усмихна се Шон, — а след това ще те пуснем на свобода и ще се върнеш в обществото.
— Месец! Господи, това е много време. Е, нищо, ще бъде забавно. Ще лежа тук и ще чакам всеки миг да залая и да вдигна крак край дървото.
Шон не се засмя.
— Изчистих всичко с ножа. Хиляда към едно, че всичко ще бъде наред. Това е само като профилактика, за всеки случай.
— Облогът е привлекателен. Ще заложа една петарка — каза Даф, кръстоса крака и се загледа в тавана.
Шон седна на ръба на леглото. Измина много време, преди приятелят му да наруши мълчанието.
— Като какво ли ще бъде…? Шон, виждал ли си някога болен от бяс?
— Не.
— Но си чувал за това, нали? Кажи ми какво си чувал — настояваше Даф.
— За бога, Даф, няма да го прихванеш.
— Кажи ми, Шон, кажи ми какво знаеш за това. — Даф седна на леглото и хвана ръката му.
Шон задържа за миг погледа върху него, преди да отговори:
— Ти видя този чакал, нали?
Даф се облегна назад и се отпусна на възглавницата.
— О, боже! — прошепна той.
И заедно зачакаха. Използуваха още един брезент и направиха навес, прилепен до колибата, където щяха да прекарат всички следващи дни.
В началото бе много неприятно. Шон се мъчеше да извади Даф от мрачното отчаяние, в което беше изпаднал, но приятелят му седеше с часове, загледан към гората, опипвайки белезите по лицето си, усмихвайки се много рядко на някои истории, които той му разказваше. Но най-накрая усилията му бяха възнаградени. Даф започна да приказва. Говореше за неща, които никога не бе споменавал. Така Шон научи много повече за него, отколкото през последните пет години. Понякога Даф крачеше напред-назад пред стола му, влачейки веригата след себе си като опашка. Друг път седеше тихо, гласът му, изпълнен с копнеж по майката, която никога не беше виждал.
— … Имаше неин портрет в горната галерия. Прекарвах цели следобеди пред него. Това бе най-милото лице, което някога съм виждал…
Но изражението му ставаше сурово, когато си спомняше за баща си.
— Това старо копеле — изсъскваше Даф.
Говореше и за дъщеря си.
— Тя имаше такъв заразителен смях, който можеше да те накара да се смееш, докато ти се пръсне сърцето. Снегът на гробчето й се събира така, че го прави да изглежда като голяма бяла торта. Тя щеше много да я хареса…
Друг път гласът му звучеше тревожно, особено когато размишляваше върху някои свои минали постъпки, разгневен, когато си спомняше за някоя грешка или пропуснат шанс. След това спираше и се смееше многозначително.
— Я гледай, аз дърдоря много глупости.
Изгарянията по лицето му започнаха да завяхват и коричките да падат от раните. Много често старите му веселост и закачливост се връщаха. На една от гредите, които поддържаха брезента, започна да води календар, издълбавайки резки за всеки изминал ден. Това се превърна в ритуал. Издълбаваше всяка резка със съсредоточеността на скулптор, който вае мрамор, и когато завършеше, се отдръпваше назад и ги преброяваше на глас, като че ли, правейки това, можеше да ги накара да се увеличат до тридесет — цифрата, която щеше да му позволи да захвърли веригата.
На гредата имаше осемнадесет резки, когато кучето побесня. Това се случи един следобед. Играеха карти. Шон тъкмо беше разбъркал колодата, когато то започна да квичи силно изпод фургона. Шон скочи бързо, преобръщайки стола си, грабна пушката от стената, където я бе подпрял, и побягна към лагера. Отиде до мястото, където бе вързал кучето. Почти в същия миг Даф чу изстрела. Последва гробна тишина. Даф наведе лицето си и го закри с ръце. Близо час по-късно приятелят му се завърна, вдигна поваления стол, занесе го до масата и седна.
— Твой ред е, ще хвърляш ли? — попита той, взимайки картите си.
Продължиха да играят в мрачно настроение, съсредоточавайки вниманието си върху картите, но и двамата знаеха, че има и трети играч на масата — страхът.