— Обещай, че никога няма да направиш това с мен — изтърва се Даф.
Шон го погледна.
— Че няма да направя с теб какво?
— Това, което направи с кучето.
— Кучето, това проклето куче. Не трябваше да си правя опити с него. Трябваше веднага да го ликвидирам, още същата нощ. А това, че кучето побесня, не значи, че и ти си заразен.
— Закълни ми се — прекъсна го Даф настойчиво. — Закълни ми се, че няма да ме застреляш.
— Даф, не знаеш за какво ме молиш. Веднъж прихванал ли си… — Шон замълча. Щеше да стане по-лошо, каквото и да кажеше.
— Обещай ми! — повтори Даф.
— Добре, заклевам се.
7
Сега нещата станаха по-лоши отколкото в началото. Даф заряза календара си, а с това и надеждата, която бе покълнала. Ако денят бе тежък, то нощите бяха истински ад, защото сънуваше кошмар. Сънят идваше всяка нощ — понякога два или три пъти. Той се опитваше да седи буден, след като Шон излезеше, четейки на светлината на фенера или лежеше, заслушан в нощните шумове, в сумтенето и плискането, когато воловете пиеха вода, в цвърченето на нощните птици или в дълбокия зов на някой лъв. Но накрая заспиваше и идваше сънят.
Той е на кон, язди през равно, кафяво поле — няма височини, няма дървета, няма нищо, освен окосена трева, простираща се чак до хоризонта. Конят му не хвърля сянка, той непрекъснато търси сянка и това, че никъде не намира, го тревожи. Сетне стига до един вир с чиста вода, синя и много странно блещукаща. Вирът го плаши, но той не може да не отиде до него, да не коленичи на брега и да не погледне във водата и оттам да го погледне собственото му отражение — животинска муцуна, разчорлена, кафеникава, със зъби на вълк, бели и дълги.
Тогава се събуждаше и ужасът от това лице не го напускаше чак до сутринта.
Шон се опитваше да му помогне, но и той бе почти толкова отчаян от своята безпомощност. Поради голямото им разбирателство, което бе царило през всичките тези години, и поради близостта им Шон страдаше заедно с него. Опитваше се да не мисли за това. Понякога успяваше за час или два, даже за цяла сутрин, но след това мъката пак идваше с ужасни стомашни спазми. Знаеше, че Даф ще умре от една нелепа смърт. Грешка ли е това да допуснеш някого да навлезе така дълбоко в теб, така че да трябва да споделиш и неговата агония с всичките й ужасни терзания?
Няма ли човек достатъчно свои, че трябва да споделя и чуждите страдания?
Октомврийските ветрове — предвестници на дъждовете, бяха започнали да духат. Това бяха горещи ветрове, носещи прах, ветрове, които изсушаваха потта по човешкото тяло, преди тя да го е разхладила, ветрове, предизвикващи жажда, която докарваше дивеча до водоема посред бял ден.
Шон имаше половин каса вино, мушната под леглото му. Тази последна вечер той изстуди четири бутилки, увивайки ги в мокра торба. Точно преди вечеря ги занесе под навеса при Даф и ги постави на масата. Той го наблюдаваше. Белезите по лицето му бяха почти зараснали — гладки, лъскави черти по бледата кожа.
— „Шато Оливие“ — каза Шон, а Даф поклати одобрително глава.
— Хубаво вино, вероятно ти се иска да пътуваш.
— Ако не го искаш, ще го отнеса обратно.
— Съжалявам — Даф говореше бързо, — не исках да се покажа като неблагодарник. Това вино подхожда на настроението ми тази вечер. Знаеш ли, че виното е тъжно питие?
— Глупости — възрази приятелят му, докато отваряше бутилката. — Виното е весело питие. — И той му наля малко в чашата.
Даф я взе и вдигна към огъня, така че светлината да минава през нея.
— Ти виждаш само повърхността, Шон. Хубавите вина имат елемент на трагедия в себе си. Колкото е по-добро виното, толкова по-тъжно е то.
Шон изръмжа.
— Обясни ми — подкани го той.
Даф остави чашата на масата и я загледа.
— Колко време мислиш е трябвало на това вино, за да стигне до подобно съвършенство?
— Десет или петнадесет години, предполагам — отговори Шон.
Той се съгласи.
— А сега всичко, което му остава, е да бъде изпито. Трудът от всичките тези години ще бъде разрушен в един миг. Не мислиш ли, че това е тъжно? — попита Даф тихо.
— Господи, Даф, не бъди толкова черноглед.
Но приятелят му не го слушаше.
— Точно това е общото между виното и човека. Те могат да достигнат до съвършенство само с годините, един живот в търсене, но при постигането му намират и своята разруха — каза Даф.