— Значи мислиш, че ако човек живее достатъчно дълго, ще успее да достигне до съвършенство?
Шон го предизвикваше, а Даф, все още загледан в чашата, му отговори.
— Някои гроздове са расли в неподходяща почва, други са били засегнати от болест, преди да стигнат до пресата, а трети са били похабени от нехайни лозари — не всички гроздове правят добро вино.
Взе чашата си, отпи от нея и продължи:
— На човек му е необходимо повече време да постигне съвършенство и той трябва да го намери — не затворен в бъчва, а навън, във водовъртежа на живота, следователно неговата трагедия е по-голяма.
— Да, но никой не може да живее вечно — каза Шон.
— Значи мислиш, че това прави нещата по-малко тъжни, така ли? — Даф отпи пак от чашата и поклати глава. — Грешиш, това, че не сме вечни, не намалява трагедията ни, а напротив — увеличава я. О, само ако имаше начин да избегнем смъртта, начин да сме убедени, че това, което е добро, би могло да просъществува, а не тази пълна безнадеждност.
Облегна се назад на стола, лицето му бе бледо и изпито.
— Даже и това бих приел, но да ми беше дадено повече време.
— Стига! Да говорим за нещо друго! Не разбирам защо се тревожиш толкова много. Все още не можеш да пиеш, но имаш още двадесет или тридесет години пред себе си — каза Шон рязко и Даф го погледна за пръв път тази вечер.
— Имам ли, Шон?
Шон не смееше да срещне погледа му. Знаеше, че приятелят му ще умре. Даф направи иронична гримаса и погледна към чашата си. Усмивката изчезна бавно и той проговори отново:
— Само ако имах малко повече време, щях да го постигна. Щях да открия слабите си места и щях да ги поправя. Бих могъл да видя… — Гласът му стана остър и висок. — Бих могъл да го направя! Зная, че бих могъл! Бих могъл… О, господи, все още не съм готов. Необходимо ми е още време! Много е скоро, много е скоро! — крещеше Даф, а очите му гледаха безумно и блуждаещо.
Шон не можа да понесе това, скочи, хвана го за раменете и го разтърси.
— Млъквай, да те вземат мътните, млъквай! — крещеше той.
Даф се задъхваше, устните се разкривиха и полуотвориха. Той ги докосна с върховете на пръстите си, като че ли искаше да ги затвори.
— Съжалявам, човече, не исках…
Шон махна ръцете си от Даф.
— И двамата сме адски изнервени — каза той. — Ще видиш, че всичко ще се оправи, само почакай.
— Да, ще се оправи. — Даф прокара ръка по косата си. — Отвори другата бутилка — прошепна той.
8
Тази вечер, след като Шон си легна, Даф пак засънува своя сън. Виното, което бе изпил, забавяше рефлексите и не му позволяваше да се събуди. Бе уловен в капана на собствените си съновидения — мъчеше се да се изплъзне, като се събуди, но все достигаше само до повърхността и отново потъваше в съня.
На другата сутрин Шон дойде при него доста рано. Въпреки че нощният хлад все още се усещаше под клоните на дивата смокиня, настъпващият ден обещаваше сухи ветрове и изгаряща горещина. Воловете усещаха това и се бяха скупчили под околните дървета. Малко стадо антилопи тъкмо напускаше водоема. Мъжкарят, с къси рога и гъст тъмен кичур на челото, бе повел женските да търсят сянка. Шон застана на вратата на колибата и почака минута, докато очите му свикнат с тъмнината. Даф лежеше буден.
— Ставай, ще се израниш от лежане.
Даф спусна краката си от кревата и изръмжа.
— Какво беше сложил във виното? — Разтърка леко слепоочието си. — Стотици таласъми танцуваха казачок в главата ми цяла нощ.
Шон усети да го побиват леки тръпки, сложи ръка на челото му да провери температурата, но тя бе нормална. Шон се поуспокои.
— Закуската е готова — каза той.
Даф си играеше с кашата в чинията и едва-едва хапваше от телешкия дроб. Продължаваше да присвива очи срещу светлината и когато изпиха кафето, блъсна стола си назад и заяви:
— Ще заведа нежната си глава да легне.
— Добре — каза Шон и стана. — Запасите от месо са на привършване. Ще отида да видя дали ще мога да намеря някой елен.
— Не, остани при мен, остани и ми говори. Можем да поиграем на карти.
Отдавна не бяха играли и Шон се съгласи. Седна на ръба на леглото и за половин час спечели тридесет и две лири.
— Трябва да ми разрешиш да те науча на тази игра някой ден — каза той закачливо.
Раздразнен, Даф хвърли картите на масата и каза:
— Не ми се играе повече.