Притисна с пръсти затворените си очи.
— Не мога да се съсредоточа от това главоболие.
— Искаш ли да спиш? — Шон събра картите и ги прибра в кутията.
— Не, защо не ми почетеш? — Той извади подвързано томче на „Студеният дом“ и му го подхвърли.
— Откъде да започна? — попита Шон.
— Няма значение, знам я наизуст. — Даф легна и затвори очи. — Започни откъдето и да е.
Шон зачете на глас. В продължение на половин час се запъва, защото езикът му въобще не можеше да хване ритъма на думите. Веднъж или два пъти погледна към приятеля си, но той лежеше спокойно. Челото му бе лъснало от пот. Дишаше леко. Дикенс е мощно приспивателно за такава гореща сутрин. Лека-полека и клепачите на Шон се затвориха, гласът му бавно затихваше, докато съвсем замря. Книгата се изплъзна от ръката му.
Слабото издрънчаване на веригата го събуди и той погледна към леглото. Там Даф се беше привел подобно на маймуна. Лудост гореше като огън в очите му, а бузите му леко потреперваха. Жълтеникава пяна бе излязла по устата му.
— Даф! — извика Шон.
Даф се спусна към него с пръсти, свити като куки, издавайки гърлен, нечовешки звук, но все още не животински. Този звук го удари в стомаха и го парализира.
— Недей! — изкрещя Шон.
Веригата се закачи за една от дъските на леглото, отхвърляйки Даф назад и той се просна, преди да успее да забие зъбите си в парализираното тяло на младия мъж.
Шон избяга. Изскочи от колибата и хукна към гората. Тичаше ужасен, с треперещи крака, задъхан, а сърцето му биеше със същата скорост, с която го носеха краката. Една клонка го одра по бузата и болката го накара да дойде на себе си. Забави ход, спря и се обърна назад. Застана неподвижно и впери поглед към лагера. Изчака да се успокои и се опита да потисне ужаса в себе си. Започна да го чувствува като някакво болезнено усещане в стомаха. След малко тръгна обратно. Заобиколи трънливите храсти я се приближи към лагера откъм най-отдалечената му страна. Той беше празен. Слугите бяха избягали в същия панически ужас, който бе накарал и него да побегне. Сети се, че пушката му е все още в колибата до леглото на Даф. Изтича до фургона си, влезе и бързо отвори сандъка с неизползуваните пушки. Ръцете му трепереха, докато боравеше с ключалката, защото веригата можеше и да не издържи и да подаде. Всеки миг очакваше да чуе нечовешкия рев зад себе си. Намери патрондаша. Зареди пушката и я огледа. Усещането на желязото и дървото го накараха да се почувствува по-добре, по-сигурен. Отново го правеше мъж.
Изскочи от фургона с готовата за стрелба пушка. Заобиколи предпазливо фургоните и отиде до колибата. Веригата бе издържала. Даф седеше в сянката на дървото, хващаше се за него и издаваше звук на новородено кученце. Беше с гръб към Шон. Беше гол — накъсаните му дрехи бяха разхвърляни по земята наоколо. Шон бавно тръгна към него. Спря извън обсега на веригата.
— Даф! — извика той с несигурен глас.
Даф се изви, приведе се и впи поглед в него. Пяна капеше от устата му. Оголи зъби и се спусна към приятеля си, издавайки нечовешки звуци, но веригата го спря и събори по гръб на земята. Той започна да се бори с веригата, а очите му, вперени жадно в Шон, не го изпускаха. Шон отстъпи назад. Вдигна пушката и се прицели между очите му. Но изведнъж: „обещай, че няма да ме застреляш, обещай ми“, припомни си той и се разколеба. Продължаваше да отстъпва назад. Кръв течеше от Даф. Желязната верига беше ожулила кожата на бедрата му, но въпреки това се дърпаше и бореше, за да се добере до него. Шон стоеше като закован. Той също беше здраво окован в своята клетва и не можеше да сложи край на цялата тази трагедия. Свали пушката. Мбиджейн се приближи към него.
— Махай се оттук, Nkosii, ако не можеш да сложиш край на всичко това! Махай се! Той вече няма нужда от теб. Присъствието ти го дразни.
Даф продължаваше да крещи и да се бори с веригата. От разкървавената му снага струеше кръв и се стичаше по краката му. Жълта пяна хвърчеше от устата му при всяко разтърсване на главата.
Мбиджейн заведе Шон в лагера. Другите слуги вече се бяха върнали. Шон направи усилие и започна да дава нареждания.
— Искам всички да се махнете оттук. Вземете завивки и храна и идете към най-отдалечената страна на водоема. Ще изпратя да ви повикат, когато всичко свърши.
Когато слугите събраха вещите си и тръгнаха, той повика Мбиджейн.
— Какво трябва да направя?
— Ако един кон счупи крака си…? — Зулусът отговори с въпрос.
— Но аз му дадох дума — поклати глава Шон в безизходица.