Шон усети, че вълнението обхваща и него. Той също се усмихна.
Пуснаха конете в лек галоп, с отпуснати юзди, за да могат животните сами да избират пътя си между повалените дървета. Гората около реката ставаше все по-рядка, докато се придвижваха на север. Скоро се озоваха в открита равнина. Високата трева достигаше стремената им, а почвата беше твърда и равна.
Яздеха мълчаливо, леко наведени на седлата, гледайки все напред. Ритмичният тропот на копитата звучеше като боен барабан. Шон прокара ръка по патрондаша, препасан през гърдите му, сетне хвана пушката.
— Там! — извика Оупа и той видя стадото. Беше се събрало в малка горичка от евкалипти, на километър разстояние.
— Чудо… — подсвирна Паулус. — Трябва да са поне двеста.
Шон чу първото тревожно изтръбяване от стадото, видя да се развяват уши и хоботи да се вдигат нагоре.
Сетне стадото се скупчи и побягна с извити нагоре гърбове, а след него се носеше облак прах.
— Паулус, вземи левия фланг. Ти, господине — средата, а аз — десния — крещеше Оума.
Младият мъж нахлупи шапката си над ушите, а конят му подскочи от пришпорването. Като хвърлен напред тризъбец, тримата се забиха в стадото. Шон яздеше в праха. Избра една стара слоница от огромната като планина верига, движеща се пред него. Държеше коня си толкова близо до нея, че виждаше острите косми по опашката и язвите по кожата й. Докосна врата на коня и го спря. Освободи краката си от стремената и скочи на земята, присви колене, за да пружинира при изстрела. Гръбнакът на слоницата опъваше старата сива кожа — Шон го пречупи с първия изстрел и тя падна, плъзгайки се на задницата си. Конят му започна да тича, преди още той да се бе качил както трябва. Всичко наоколо беше движение, шум, прах и мирис на барут. Преследваше, кашляйки от праха. Приближаваше. Слизаше от коня и стреляше. Кръв потичаше по сивите кожи. Трясък от пушката — цевта е нагорещена. Потта смъди в очите. Преследваше и пак стреляше. Падат още два. Реват силно. Парализираните задни крака им пречат да се движат. Кръв, червена като знаме. Зареждаше, пъхаше куршуми в пушката. Гонеше коня напред. Преследваше, стреляше пак и пак. Куршумите се забиваха в месото с тъп звук. После пак на коня и пак напред. Преследваше, докато конят не можеше повече да препуска наравно с тях и започна да изостава. Шон спря, слезе, държейки главата на коня, а прахът и жаждата изгаряха гърлото му. Не можеше да преглъща. Ръцете му трепереха. Рамото го болеше. Разви шалчето от врата, избърса лицето и издуха калта от носа си. После пи от манерката. Вкусът на водата беше много сладък.
Гонитбата го беше извела от равнината в гъста гориста местност. Въздухът беше топъл и се дишаше спокойно. Той се обърна и тръгна назад. Откриваш жертвите по тяхното тръбене. Видеха ли го те се опитваха да го нападнат, влачейки се към него с предните си крака. След изстрел в главата замлъкваха. Това беше най-неприятната част от лова. Шон работеше бързо. Чуваше и другите пушки в гората около себе си и когато излезе на една открита поляна, видя Ян Паулус да се приближава към него.
— Колко? — попита Шон.
— Много, човече, не съм ги броил. Какъв лов, хей! Имаш ли малко вода? Изпуснах манерката си някъде.
Пушката му бе закачена на седлото, а юздите на коня бяха преметнати през рамото му. Конят го следваше с наведена от умора глава. Поляната бе обградена с високи, гъсти дървета. Изведнъж един ранен слон изскочи на поляната. Беше ранен в белите дробове и дишаше с усилие. Когато тръбеше, от края на хобота му течеше кръв. Спусна се към Ян Паулус, развявайки уши. Конят се изплаши, вдигна се на задните си крака и юздите паднаха от рамото на Ян. Освободен, конят побягна в галоп, оставяйки го сам срещу слона. Шон се метна на своя кон, без да докосне стремената. Животното отметна глава назад, танцувайки в малки кръгчета, но Шон го пришпори и поведе настрана, за да пресече нападението.
— Не тичай, за бога! — изкрещя той, приготвяйки пушката си.
Ян Паулус го чу и спря с отпуснати ръце. Слонът чу виковете му и обърна глава към него. Шон забеляза колебанието в очите му. Стреля, без да се цели, просто за да го нарани и да привлече вниманието му към себе си. Куршумът го улучи и слонът се обърна тромаво, затруднен от ранените дробове. Шон пришпори коня, насочвайки го настрани. Слонът го последва. Ръцете на младия мъж бяха плъзгави от потта и той се забави, докато зареди отново. Един патрон се изплъзна от ръката му и падна някъде в тревата под копитата на коня. Слонът започна да го настига. Шон изхвърли платнището, навито на седлото — понякога те спираха да хванат и разкъсат даже и паднала шапка, но не и този. Извърна се на седлото и стреля. Слонът изрева отново, но вече много близо, толкова близо, че кръвта от хобота изплиска лицето му. Бяха в края на поляната, отправяйки се към плътната стена от гъста растителност. Зареди отново пушката, изви тялото си през седлото и се плъзна надолу, докато стъпи на земята. Затича до коня. Пусна го, но бе тласнат напред. Мъчеше се да запази равновесие, тялото му се бореше с инерцията, получена от галопирането. След това, все още на крака, той се обърна, за да стреля. Слонът тичаше бързо, почти над него, надвиснал като скала. Хоботът бе завит към гърдите му, а бивните стърчаха вдигнати високо нагоре.