Той пое решително към лагера на Леро.
Тя седеше на слънце в кръга на фургоните. Беше се навела напред на столчето и току-що измитата й коса падаше пред лицето и почти достигаше земята. При всяко поглаждане с четката косата подскачаше като жива, а слънцето караше червеният й цвят да искри. На Шон му се прииска да я докосне — да зарови ръката си в нея, да я помирише, тя сигурно ще е топла, с ухание на мляко. Пристъпи тихо, но преди да я достигне, тя хвана лъскавия сноп коса с две ръце и го отметна назад върху раменете си. Зелените й очи проблеснаха смутено, чу отчаян писък.
— О, не! Не, при този вид на косата ми!
Едно завъртане на полите, които събориха столчето, и тя изчезна. Шон се почеса по носа и застана объркан.
— Защо се върнахте толкова рано, господине? — попита тя през платнището на фургона. — Къде са другите? Всичко наред ли е?
— Да, и двамата са добре. Оставих ги и дойдох за още фургони и хора, за да донесем слоновата кост.
— О, това е добре.
Шон се опита да разбере по интонацията й кое е добре — че те са добре, или че ги е оставил там. Но както и да е, усети, че всичко е в негова полза. Особено смущението й, когато го видя, предвещаваше всичко добро.
— Какво има? — извика Оума от друг фургон. — Да не би нещо с… с Оупа? Не ми казвайте, че му се е случило нещо.
Фургонът се разлюля и розовото й лице, все още подуто от сън, се подаде от фургона. Успокоителните думи на Шон бяха заглушени от силния й глас.
— О, знаех, че ще се случи нещо. Имах такова предчувствие. Не биваше да му разрешавам да отиде.
— Паулус! О, Ян Паулус, трябва да отида при него. Къде е той?
Хенриета дотича от кухнята, където готвеше. Кучетата се разлаяха, слугите прибавиха и тяхното бърборене към общата суматоха. Шон се опитваше да ги надвика, като същевременно наблюдаваше Катрин, която излизаше от фургона. Тя се бе сресала — беше си вързала зелена панделка и косата й се спускаше по гърба. Тръгна засмяна към Шон. Помогна му да успокои уплашените жени.
Донесоха кафе, след това седнаха около него и заслушаха историята на лова. Шон разказа с подробности за спасяването на Паулус и бе възнаграден със смекчаване на лошото чувство към него в очите на Хенриета. Когато завърши, бе твърде късно, за да започнат прехвърлянето на фургоните през реката, затова продължи да говори. Беше му много приятно да има три внимателни слушателки. Сетне вечеряха заедно.
Оума и Хенриета се прибраха във фургона си много по-рано, оставяйки Шон и Катрин до огъня. От време на време от фургона на Оума се дочуваше кашляне. Напомняше им, че не са съвсем сами. Той запали пура и се загледа в огъня, отчаяно търсейки да каже нещо по-интелигентно, но единственото, което мозъкът му можеше да измисли, беше „Благодаря на Бога, че Оупа не е тук“, но… Хвърли поглед към Катрин — тя също гледаше в огъня. Страните й се бяха зачервили. Изведнъж Шон усети и собствените си бузи да пламтят. Отвори уста да каже нещо, но от нея не излезе нищо друго, освен звук подобен на крякане и той я затвори.
— Можем да говорим на английски, господине. Разбира се, ако желаете.
— Вие говорите английски? — Изненадата върна гласа му.
— Упражнявам се всяка вечер, чета на глас.
Шон се усмихна доволно. Беше наистина много важно, че тя може да говори езика му. Бентът, който задържаше всички въпроси и всичко, което искаше да каже, се отприщи и думите започнаха да се леят една след друга. Катрин обясняваше с ръце, когато не можеше да намери подходящата дума, или минаваше на африкаанс. Те нарушаваха краткото неудобно мълчание с поток от едновременно изречени думи, а след това се смееха от смущение. Бяха седнали на ръбовете на столовете си, като всеки наблюдаваше лицето на другия, докато говореше. Луната изплува червена, предвещаваща дъжд, а огънят изгасна и се превърна в малко басейнче от пепел.
— Катрин, отдавна мина часът, когато благовъзпитаните хора си лягат. Сигурна съм, че господин Кортни е уморен.
Младите снижиха гласовете си до шепот, използувайки последните минути.
— Момиче, след минута ще изляза и ще те заведа да спиш — извика Оума.
Двамата тръгнаха към фургона. При всяка крачка полите й докосваха краката му. Тя спря до стълбата на фургона. Не бе толкова висока, колкото си я беше представял — главата й стигаше до брадата му. Секундите летяха, а той се колебаеше, не смееше да я докосне, да изпробва деликатната нишка, която двамата бяха изпрели. Страхуваше се, да не би да я скъса, преди още да се е заздравила. Наклони се леко към нея, но нещо го спря, когато видя брадичката й да се повдига нагоре, а миглите да се спускат надолу.