— Лека нощ, господин Кортни — чу се гласът на Оума, висок и доста остър.
Шон се стъписа виновно.
— Лека нощ, госпожо.
Катрин докосна ръката му над лакътя, пръстите й бяха топли.
— Лека нощ, господине. Ще се видим утре сутрин.
Тя се изкачи по стъпалата и изчезна зад брезентовия отвор.
— Благодаря ви. Ако има нещо, което мога да направя за вас, моля не се притеснявайте да ми кажете — извика след нея Шон.
14
Рано на другата сутрин започнаха да прехвърлят фургоните на отвъдния бряг. В суматохата не му остана време да говори с Катрин. Шон прекара повечето време в речното корито, където пясъкът излъчваше ужасна горещина. Бе съблякъл ризата си и се потеше като борец. Яздеше до фургона на Катрин, когато го превеждаше през реката. Тя погледна веднъж към голите му ръце и гърди, сведе очи и повече не ги вдигна към него. Той вече можеше да си отдъхне, защото на северния бряг останаха само двата фургона, които щяха да заминат за бивните. Всички други бяха преведени благополучно на южния. Изми се в един вир, облече чиста риза и отиде на отсрещния бряг, като се надяваше на дълъг следобед в компанията на момичето.
Посрещна го Оума.
— Благодаря ти, мечко, момичетата са ти приготвили студено месо и кафе, за да има какво да ядеш по пътя.
Лицето му помръкна. Беше забравил за слоновата кост. Доколкото можеше да прецени, Оупа и Ян Паулус щяха да се справят сами.
— Не се тревожете за нас, господине. Зная какво изпитва истинският мъж. Когато има работа да се върши, тя е преди всичко друго — каза Оума.
Катрин постави пакета с храна в ръцете му. Той я погледна, очаквайки да види знак от нея, само един жест и щеше да се опълчи даже срещу майка й.
— Не се бавете много — прошепна тя.
Мисълта, че той можеше да зареже работата си заради нея, въобще не й беше минавала през ума. Шон беше доволен, че не го показа.
— Прекара си добре, нали? — заядливо го посрещна Оупа. — Ако не искаш да загубиш част от своя дял, хващай се на работа.
Отрязването на бивните беше много деликатна работа. Едно хлъзгане на брадвата можеше да издраска костта и да намали наполовина стойността й.
Работеха под жаркото слънце и се потяха ужасно. Орляк сини мухи кацаха по лицата и очите им, влизаха в носа и устата. Труповете бяха започнали да се разлагат и образувалите се в туловищата газове излизаха в посмъртни оригвания. С всеки изминал час фургоните се пълнеха с бивни. На третия натовариха и последната бивна. Шон бе изчислил своя дял на около дванадесет хиляди лири, това беше равно на един добър ден на борсата. Беше в добро настроение, когато тръгнаха обратно, но с първите трудности при превоза на претоварените фургони настроението му се промени. Дъждът, изглежда, беше решил да започне най-после и небето надвисна над земята.
Ниските облаци притиснаха горещината под себе си и хората едва дишаха, а воловете мучаха жално. По обяд чуха първите далечни гръмотевици.
— Ще завали, преди да пресечем реката — тревожеше се Оупа. — Вижте дали не можете да подкарате воловете по-бързо.
Стигнаха лагера на Шон един час след като се беше стъмнило. Нахвърляха неговия дял от фургоните, без да спират. Сетне се отправиха по моста през реката и достигнаха южния бряг.
— Майка трябва да е приготвила вечерята — извика Ян Паулус на Шон. — Когато се оправиш, ела да ядеш с нас.
Вечеря със семейство Леро, но опитите му да остане насаме с Катрин бяха осуетявани от Оупа, чиито подозрения сега се бяха потвърдили. Старият човек заповяда на дъщеря си да си легне веднага след вечерята. Шон сви безпомощно рамене в отговор на нейния умолителен поглед. Тръгна си малко след като тя излезе. Беше замаян от умора, затова се хвърли в леглото, без да се съблича.
Дъждовете откриха годишния си сезон със силни среднощни гръмотевици. Те изплашиха Шон и той изскочи от леглото, без да е напълно събуден. Отметна платнището на входа и чу вятъра, който налиташе към тях.
— Мбиджейн, вкарай добитъка в лагера! Провери всички платнища!
— Вече е сторено, господарю. Събрах фургоните плътно един до друг, така че добитъкът да не може да излезе и… — Вятърът отнесе последните думи на Мбиджейн.