Духаше от изток и така силно превиваше дърветата, които блъскаха клоните си един в друг, като че ли в паника. Вятърът блъскаше по платнищата на фургоните и изпълваше въздуха с прах и сухи листа. Добитъкът беше неспокоен. След това дойде дъждът, който удари като градушка, успокои вятъра и превърна въздуха във вода. Заля земята, която не можеше да го поеме веднага, ослепи и оглуши всички. Шон се върна в леглото и се заслуша във фурията навън. Това го приспа.
На другата сутрин извади непромокаеми дрехи от сандъка до леглото си. Те шумоляха, докато ги обличаше. Излезе от фургона. Добитъкът беше превърнал пространството в средата на лагера в дълбока до прасците кал. Нямаше възможност да се запали огън за закуска. Въпреки че все още валеше, шумът, който се чуваше наоколо, не отговаряше на силата на дъжда. Шон започна да обикаля лагера и изведнъж се спря, ослуша се и разбра, че този шум беше гласът на придошлата Лимпопо. Той затича към реката, хлъзгайки се по калта. Застана на брега. Гледаше занемял полудялата река. Водата беше толкова гъста от калта, която носеше, че изглеждаше като втвърдена маса и се движеше толкова бързо, че му се струваше, като да е спряла. Издигаше се над подводните скали, мяташе се в дълбочините и съскаше, преминавайки плитчините. Клоните и дърветата, които влачеше, прелетяваха така бързо, че не можеха да разсеят илюзията, че не е застинала в ужасна конвулсия.
Шон погледна към отсрещния бряг. Фургоните на Леро ги нямаше.
— Катрин! — промълви натъжен, после, осъзнавайки загубата, повтори: — Катрин! — Знаеше, че това не беше мимолетно желание. Това беше истинска болка, която те обзема изцяло. Не искаше да я остави да си отиде. Изтича обратно до фургона и хвърли дрехите си на леглото.
— Ще се оженя за нея — каза той и думите му малко го стреснаха.
Постоя няколко минути гол, с израз на уплаха, изписан на лицето му.
— Ще се оженя за нея — повтори Шон.
Това беше нова мисъл, която малко го плашеше.
Извади чифт панталони, обу ги и закопча добре колана.
— Ще се оженя за нея! — надсмя се над собствената си дързост. — Проклет да съм, ако не се оженя за нея.
Стегна колана си и завърза за него чифт кожени обувки. Скочи в калта. Дъждът бе студен и той леко потрепери. След това видя Мбиджейн да тича към него.
— Nkosii! Nkosii, какво правиш?
Шон наведе глава и затича още по-бързо към брега, а зулусът се носеше след него.
— Това е лудост… Чакайте, нека поговорим… — крещеше Мбиджейн след него. — Моля те. Моля.
Шон падна и се подхлъзна надолу към водата. Мбиджейн се хвърли след него и го хвана на ръба на водата, но калта беше направила хлъзгава ръката му и зулусът не успя да го задържи. Шон се измъкна от ръцете му и скочи във водата. Заплува по гръб, за да избегне подводното течение. Реката го отнесе. Една вълна се разби в устата му и той се сви, за да се изкашля. Реката го хвана моментално за петите и го задърпа към дъното. После го пусна само колкото да си поеме дъх и отново го затегли надолу във водовъртеж. Удряше водата с ръце, но тя го хвърли надолу под един водопад и от болката в гърдите той разбра, че се дави. Вече нищо нямаше значение за него. Беше твърде изтощен. Нещо го блъсна по гърдите и протегна ръка, за да се предпази. Пръстите му докоснаха някакъв клон, сграбчиха го и той успя да подаде глава над водата. Глътна въздух и държейки се здраво за клона, усети, че все още е жив и иска да живее. Започна да рита с крака и да се мъчи да изплува, държейки дебелия клон с две ръце. Едно завъртане на водата при южния бряг тласна клона почти до брега, над който се беше надвесило дърво с клони почти до водата. Той се пресегна, хвана няколко клона и се измъкна на брега. Коленичи в калта. От устата и носа му започна да тече вода. Беше загубил обувките. Болезнено повръщаше погълнатата вода. Погледна към реката. Колко бързо се движеше! Колко ли време се беше борил с водата? Трябва да е някъде на около петнадесет мили от фургоните. Избърса лицето си с ръце. Все още валеше. Стана и тръгна нагоре по течението.
Цели три часа вървя по брега, докато стигна мястото срещу фургоните си. Мбиджейн и другите слуги му махнаха с облекчение, като го видяха, но гласовете им не достигаха до него от шума на водата. Шон трепереше от студ, а и краката му бяха наранени. Следите от фургоните на Леро бяха започнали да се заличават. Тръгна по тях и болките в краката му изчезнаха изведнъж, когато видя развяващия се брезент на последния им фургон.
— Боже господи! Как премина реката — викаше Ян Паулус.