— Тук, момчето ми, тук! Остави го, Тийф, ела тук!
Кучето прие повикването му за окуражаване. Танцуваше и избягваше всеки опит на леопарда да го докосне с лапа. Борбата сега беше равна. Шон знаеше, че ако кучето намали малко натиска, леопардът ще избяга. Наведе се да вземе камък, за да го хвърли по Тийф, но като се изправи видя, че леопардът го гледаше с неописуем страх в очите. Сега щеше да се нахвърли върху него! Разбра го по начина, по които ушите се дръпнаха назад, а раменете се повдигнаха, като че има товар върху тях. Хвърли камъка и посегна към ножа в колана.
Леопардът оголи жълтите си зъби. Главата наподобяваше главата на змия с прибраните назад уши. Приближи се бързо, плъзгайки се ниско по земята, разблъсквайки кучетата настрана. Хвърли се върху Шон с красив и плавен скок. Той усети удара от тялото му, болката едновременно. Ударът го отхвърли назад и падна, а болката спря дъха му. Острите нокти се впиха в гърдите му и усети, че дерат по ребрата. С една ръка държеше муцуната на звяра далеч от лицето си, а с лакътя притискаше гърлото му. Усети зловонния му дъх. Двамата се изтъркаляха по тревата. Предните лапи все още бяха впити в гръдния му кош. Шон усети, че със задните си крака звярът се мъчи да разпори корема му. Бореше се отчаяно и се извиваше встрани, за да ги избегне. Заби ножа в гърба му. Леопардът изрева и опита отново със задните си крака. Този път Шон усети болка в хълбоците. Болката беше силна и остра и разбра, че е сериозно ранен. Краката на звяра се задвижиха пак нагоре и този път беше сигурен, че ще успее и ще го убие, но Тийф се вкопчи в задния крак на леопарда, преди той да може да го придвижи. Кучето дърпаше с всичка сила и държеше леопарда проснат върху Шон. Пред очите му заплуваха тъмни и ярки петна. Заби още веднъж ножа си в гърба на леопарда, точно до гръбнака, и го задържа надолу с всичка сила, така както правят касапите, когато режат котлети. Леопардът изрева силно още веднъж, тялото му потрепери, а ноктите се забиха още по-надълбоко в тялото на младия мъж. Шон натискаше и ножът влизаше все по-дълбоко и се движеше надолу. Подивял от болка, той удряше отново и отново, докато кръвта на звяра се смеси с неговата и тогава се отпусна. Успя да се освободи и се изтъркаля настрани. Леопардът беше мъртъв. Кучетата разкъсваха трупа му, ръмжейки злобно. Шон пусна ножа и опипа раните по краката си. Кръвта извираше оттам гъста и тъмна. Причерня му и имаше чувството, че гледа през някаква тъмна фуния… мракът беше някъде далеч — това не беше неговият крак.
— Гари — прошепна той. — Гари, о, господи! Съжалявам, подхлъзнах се, не исках. — Фунията се затвори и всичко потъна в тъмнина. И слънцето беше тъмно, само болката бе постоянна в това движещо се, тъмно море. Видя в мрака лицето на Катрин, но неясно. Опитваше се да й каже колко съжалява, че това беше нещастен случай, но болката го възпираше. Тя плачеше. Знаеше, че ще го разбере, затова остана в тъмното море. Изведнъж повърхността му закипя и той започна да се задушава от горещината, но болката беше постоянно там, в крака. Парата от морето се завъртя и изви като вихрушка, приемайки очертанията на женска фигура. Помисли, че това е Катрин, но след това видя, че е главата на леопард с дъх, вонящ като гангренясал крак.
— Не те искам, зная коя си! — крещеше той. — Не те искам! Това не е мое дете. — Фигурата отново се превърна в пара, въртяща се сива пара и после пак се върна към него, бъбрейки му нещо, дрънчейки като верига, изхвърляйки жълта пяна от сивата си уста и от всичко това той изпитваше ужас. Шон се мяташе и закриваше лицето си с ръце, като не забравяше за болката, защото само тя беше реална.
След десет хиляди години морето замръзна и той можеше да върви по него. Белият лед се простираше докъдето му виждаха очите. Върху него беше студено и самотно. Подухваше слаб ветрец, тих ветрец, който шепнеше по леда и този шепот беше тъжен. Шон се държеше за болката, защото се чувствуваше самотен, а тук само болката беше истинска. После по леда около него започнаха да се движат други фигури, тъмни фигури, всички бързащи в една посока, заобикаляха го, блъскаха го със себе, докато той загуби болката си. Загуби я в безнадеждното бързане. И въпреки че нямаха лица, някои от фигурите плачеха, други се смееха, но всички бързаха напред, докато най-сетне стигнаха мястото, където ледът бе разпукан. Тази пукнатина беше широка и дълбока, а краищата й меняха цвета си — ту бели, след това бледозелени, ту преливаха към синьо и накрая към черно. Някои от фигурите с радост се хвърлиха в пропастта, пеейки, докато падаха. Други се бяха хванали за ръба и безформените им лица бяха изпълнени с ужас. Имаше и такива, които пристъпваха в бездната, така както правят изтощени пътешественици, току-що завърнали се от дълго пътуване. Шон започна да се бори, когато видя пропастта, хвърляше се назад срещу тълпата, но тя пак го връщаше към пропастта и краката му се пързаляха по леда. Изведнъж той се плъзна и полетя надолу. Успя да се хване за ръба на леда. Бореше се и крещеше, защото черната дупка го засмукваше надолу. За известно време престана да се бори, остана неподвижен и пукнатината се затвори. Сега отново беше сам. Беше страшно уморен и изтощен. Затвори очи и болката пак се върна, пулсираща тихо в крака му.