— Шон, но те са католици.
— Всички служат на един и същи господар.
— Колко време ще ни трябва, за да преминем планината.
— Не зная, може би две седмици на кон.
— На кон ли? — попита тя.
— О, господи, ти не можеш да яздиш. — Шон се почеса по носа. — Ще трябва да отида и го доведа. Можеш ли да останеш сама? Мбиджейн ще се грижи за теб.
— Добре, мога.
— Няма да тръгна, ако не искаш. Това не е толкова важно.
— Важно е, знаеш. Ще се оправя.
Преди да замине на следващата сутрин, Шон дръпна слугата настрана и му каза:
— Знаеш защо не идваш с мен, нали?
Мбиджейн поклати глава. Шон си отговори сам.
— Защото тук има много по-важна работа за теб.
— През нощта ще спя до фургона на господарката.
— Ще спиш?
— От време на време — ухили се той.
— Това е добре.
21
Шон се сбогува с Катрин. Нямаше сълзи, тя разбираше колко е важно това и му помагаше да го приеме и той. Стояха дълго време много близо един до друг, устните им почти се докосваха, шепнейки, и най-сетне Шон нареди да доведат коня му. Хлуби го следваше с товарен кон. Когато пресякоха реката, той се обърна назад и я видя все още да стои до фургона, а зад нея Мбиджейн. Тя изглеждаше твърде млада с бонето си на глава. Шон размаха шапката си и пое нагоре към планината.
Колкото по-нависоко се изкачваше, в толкова по-зелени пасища преминаваше гората. Всяка нощ беше по-студена от предишната. След това пасищата отстъпиха на отвесни скали и мъгливи клисури. Шон и Хлуби се катереха нагоре, използувайки пътеките, направени от дивеча, загубваха следите, стигаха до непроходими местности, водеха конете по стръмни пътеки, а през нощта сядаха около огъня и слушаха маймуните наоколо.
Една ясна и слънчева сутрин стигнаха билото на планината. На запад земята се простираше широка и равна и пътят, които бяха оставили след себе си, им изглеждаше твърде къс. Като напрегнеше очи, можеше да различи зеленият пояс на река Саби. На изток хоризонтът синееше странно, но това не беше небе. За известно време не можа да разбере какво е. Внезапно се досети и извика:
— Морето! Хлуби, морето!
Слугата се смееше от вълнение. Беше чудесно да се чувствуваш като боговете, които стоят над света. Скоро намериха лек път надолу и стигнаха до едно туземно селище в подножието на планината. Виждайки обработената земя, Шон малко се разочарова, защото досега беше считал себе си и своите хора за единствените обитатели на тези земи.
Цялото население избяга, когато ги съгледа. Майките грабнаха децата си и тичаха, колкото могат по-надалеч — споменът за търговиите на роби все още беше жив в тази част на Африка. За две минути младият мъж пак придоби усещането, че е единственият жител на тази земя. Хлуби поклати глава с презрение, с каквото всеки зулус се отнасяше към другите племена, и каза:
— Маймуни!
Слязоха от конете и ги завързаха за едно голямо дърво в самия център на селото. Стояха на сянка и чакаха. Къщите приличаха на кошери със сламени покриви, почернели от дим. Няколко кокошки ровеха земята около тях. Половин час по-късно Шон забеляза едно черно лице, което ги наблюдаваше. Лицето бавно се показваше цялото, а след него и тялото. С края на окото си Шон наблюдаваше плахото му приближаване. Беше старец, с тънки като на щъркел крака, а едното му око беше побеляло от тропическа офталмия. Предположи, че жителите са го избрали за парламентьор.
Шон го погледна и му се усмихна. Старият човек замръзна на място, но след това устата му се изкриви в усмивка на облекчение. Младият мъж го приближи и му подаде ръка. От храстите наоколо моментално изскочиха много хора, говореха на висок глас, смееха се, опипваха дрехите му, вглеждаха се в лицето му и възкликваха от радост и почуда. Ясно беше, че повечето от тях виждат бял човек за пръв път.
Шон се опитваше да се освободи от стареца, който все още стискаше здраво дясната му ръка и я друсаше силно. Хлуби стоеше облегнат на дървото и наблюдаваше безучастно. Едноокият сложи край на бъркотията, като се развика с дрезгавия си, старчески глас. Куражът, който беше показал преди малко, му даваше това право. При неговата заповед много от младите жени изчезнаха и после се завърнаха с шарено дървено столче и шест паници от глина, пълни с бира. Все още държейки ръката му, старецът го заведе до столчето и го накара да седне. Останалите селяни наклякаха в кръг около него, а едно от момичетата донесе най-големия съд с бира и го постави пред Шон. Бирата беше жълта и кипеше. Стомахът му се сви при вида й. Погледна към Едноокия и видя, че той го наблюдава с любопитство. Шон отпи една глътка. След това се усмихна изненадан. Бирата беше горчива и вкусна.