Бързаше да се върне при Катрин. Английският на отец Алфонсо бе толкова добър, колкото и португалският на Шон. Това затрудняваше разговора и затова отецът пое инициативата да говори. В началото младият мъж го слушаше, но като разбра, че се мъчи да го посвети в своята вяра, се отказа. Алфонсо не се притесни от това, продължи да говори, държейки юздите на коня с две ръце, а расото му се развяваше. Лицето му се потеше под голямата черна шапка. Едноокият ги следваше като праисторически щъркел.
Пътуваха два дни, докато стигнат селото на Едноокия. Пристигането им представляваше триумфална процесия. Лицето на отец Алфонсо светна, като видя толкова много души за покръстване. Шон си го представи как потрива ръце, затова реши да потегли веднага, преди да е забравил закъде и защо е тръгнал. Даде на водача ловджийския си нож като награда за труда му. Старият човек седна под голямото дърво в центъра на селото. Притискаше ножа към гърдите си с благоговение.
— Хлуби, стига ти толкова. Хайде да тръгваме!
Шон не беше слязъл от коня и нетърпеливо го чакаше да каже „сбогом“ на три от селските момичета. Той бе показал традиционния вкус на племето зулу — и трите имаха едри гърди, големи задници и бяха млади. Те плачеха.
— Хайде, Хлуби, какво има?
— Господарю, мислят, че съм ги взел за мои жени.
— Какво ги кара да мислят така?
— Не знам, господарю.
Зулусът скъса плетената връв, която най-младата и най-хубавата беше сложила на врата му, и офейка. Шон и Алфонсо го последваха в галоп. Селяните викаха след тях за сбогом и когато Шон се обърна назад, видя, че старецът все още седи под дървото, притиснал ножа до гърдите си.
Бързата езда пресече словоохотливостта на отец Алфонсо. Задникът му се друсаше на седлото, което не му беше приятно, и затова яздеше полуизправен на стремената.
Прехвърлиха билото на планината и започнаха да слизат от другата й страна. Спуснаха се към долината на река Саби. Яздеха през гората и на деветия ден от напускането на Нова Сафала стигнаха реката. Беше късен следобед. Ята токачки, накацали върху водата, подплашени се вдигнаха във въздуха като бял облак.
Шон поведе групата надолу към брега. Докато конете пиеха вода, той попита Хлуби.
— Познаваш ли тази част на реката?
— Да, господарю, на два маса път сме от фургоните. Минавайки през гората, се отдалечихме доста.
Шон погледна слънцето. То вече беше над върховете на дърветата.
— Остава ни половин час, докато се стъмни, а после… тази нощ няма да има луна — каза той.
— Може да почакаме до сутринта — предложи зулусът.
Младият мъж отхвърли предложението и направи знак на Алфонсо да се качи на коня. Отецът се беше приготвил да протестира, но Шон го побутна и му помогна да възседне коня.
23
В тъмнината фенерът във фургона на Катрин пръскаше червена светлина, която прозираше през платнището и им служеше като пътеводна звезда през последния километър.
Тийф ги залая за добре дошли, а Мбиджейн изтича преди другите слуги, за да поеме коня на Шон. В гласа му се усещаше тревога и облекчение.
— Господарю… започна.
Шон скочи от коня и се втурна към фургона. Дръпна бързо платнището.
— Шон! — Тя седна в леглото. Очите й бяха много зелени, а под тях имаше сини кръгове. — Благодаря на Бога, че дойде.
Той коленичи и я прегърна. Прошепна й нещо. Тя го целуна и се облегна на него. В този миг светът за тях престана да съществува — остана осветеният фургон и любовта на двамата.
Внезапно тя се сви в ръцете му и изохка. Шон я държеше, лицето му изразяваше безпомощност, а големите му ръце станаха плахи и несигурни.
— Какво да направя, любима? Как да ти помогна?
Тялото й се отпусна бавно и тя прошепна:
— Намери ли свещеник?
— Свещеникът! — Беше го забравил. Той изрева. — Алфонсо! Алфонсо, бързай, човече!
Лицето на отеца беше бледо от умора и прашно.
— Венчай ни! — нареди Шон. — Бързо, човече, хайде, че хоп-хоп ти разбираш?
Алфонсо се качи във фургона. Расото му беше скъсано и коленете му се виждаха бели и кокалести през дупките. Застана над тях и каза на португалски „ринг“.