— Не, Шон, просто ме целуни.
Изчака ръката й да се отпусне и отново опита, но този път тя се отдръпна от него и седна.
— Понякога си мисля, че това е единственото, което искаш.
Шон усети, че кипва, но прояви благоразумие да се овладее.
— Не е вярно, Ана. Просто не съм бил с теб толкова дълго време и ти толкова много ми липсваше.
Тя моментално омекна и докосна бузата му.
— О, Шон, извинявай. Не че наистина имах нещо против, просто ей така. О, и аз не знам! — Тя се надигна и взе кошницата. — Хайде, ставай да вървим при вировете.
Те си имаха свое специално място. Беше обградено с плътна стена от тръстика и засенчено от голямо дърво, което растеше, надвиснало над брега. Шон постла одеялото от седлото си, за да седнат на него. Чуваха реката наблизо, а тръстиките шумоляха и кимаха с перестите си глави при всеки полъх на вятъра.
— … и не можах да се отърва от тях — бърбореше Ана, докато изваждаше храната, коленичила на одеялото. — Той просто седеше там и всеки път, когато кажех нещо, се изчервяваше и се въртеше на мястото си. Накрая просто му казах: „Съжалявам, Гари, но трябва да тръгвам!“.
Шон се намръщи. Споменаването на Гарик му напомни какво беше направил, още не му беше простил.
— А когато най-сетне влязох в къщата, видях, че татко и Фрики се бият. Мама плачеше, а останалите деца бяха заключени в спалнята.
— И кой победи? — попита Шон с любопитство.
— Те всъщност не се биеха — просто крещяха един на друг. И двама бяха пияни.
Винаги беше леко шокиран от съвсем спокойното отношение на Ана към пиянските свади в нейното семейство. Всички знаеха, че господин Ван Есен и двамата му най-големи синове пият, но тя не биваше да говори за това. Веднъж Шон се опита да й го каже.
— Не би трябвало да приказваш такива неща за баща си. Би трябвало да го уважаваш.
Ана го бе изгледала спокойно и бе попитала „Защо?“. Отговорът на този въпрос бе труден. Но сега тя смени темата.
— Искаш ли вече да ядем?
— Не — каза Шон и я прегърна.
Тя се дърпаше свенливо, докато я притисна и я целуна. Тогава утихна и започна да отговаря на целувките му.
— Ако сега ме спреш, ще полудея — прошепна Шон и разкопча копчето на роклята й. Тя го гледаше със сериозни очи, ръцете й бяха поставени на раменете му, докато той разкопчаваше блузата й до кръста, тогава тя проследи с пръсти гъстите черни извивки на веждите му.
— Не, Шон, няма да те спра. И аз искам не по-малко от теб.
Имаше толкова много неща за откриване, всяко беше непознато и чудесно и те бяха първите, които го откриваха. Начинът, по който изпъкваха мускулите на гръдния му кош и въпреки това оставаше място, където се виждаха очертанията на ребрата му. Нейната кожа — гладка и бяла с едва прозиращите сини венички под нея. Дълбоката вдлъбнатина в центъра на гърба му — като натиснеше там с пръсти, тя напипваше гръбначния му стълб. Мъхът на бузите й, толкова светъл и фин, че той можеше да го забележи само на слънце. Начинът, по който устните им се опипваха едни други и лекичкото пърхане на езиците им между тях. Ароматът на телата им: единият — на топло мляко, другият — мускусен и кипящ. Космите по гърдите му, които бяха по-гъсти под мишниците му, а нейните — изненадващо тъмни на фона на бялата кожа — малко копринено гнездо. Всеки път откриваха по нещо ново, което те приветствуваха с тихи звуци на удоволствие.
Застанал на колене пред нея, докато тя лежеше с отметната назад глава и полуиздигнати ръце, за да го поеме, Шон внезапно наведе глава и я докосна с устата си. Имаше вкус на нещо чисто, като вкуса на морето.
Очите й широко се отвориха.
— Шон, недей, не бива — а, не, не бива.
Но устните му се бяха впили в издатината, налята като гроздово зърно. Шон я напипа с върха на езика си.
— Не, Шон, не искам. Моля те, моля те, моля те.
Но ръцете й се бяха вплели в гъстата коса на тила му.
— О, не издържам повече, хайде… бързо, бързо, Шон!
Той я изпълни като издуто платно на кораб в ураган, твърд и стегнат, сякаш всеки момент ще се пръсне на парчета и ще се разнесе от вятъра. Всичко изчезна: вятърът и платното, напрежението и страстта, нямаше нищо. Остана само голямата пустота. Може би един вид смърт, може би смъртта прилича на това. Но, подобно на смъртта, не беше край — защото дори смъртта съдържа в себе си възкресението. Те се изтръгнаха от покоя към ново начало — много бавно, после по-бързо, докато отново станаха двама души. Двама на едно одеяло сред тръстиките под бялата слънчева светлина.