— Всеки път е все по-хубаво, нали, Шон?
— Да! — Шон се протегна и разпери ръце.
— Шон, обичаш ме, нали?
— Разбира се. Разбира се, че те обичам.
— Мисля, че трябва да ме обичаш, за да можеше да направиш… — тя се поколеба — да направиш това.
— Ами нали точно това ти казах?
Той насочи вниманието си към кошницата. Избра една ябълка и я лъсна в одеялото.
— Кажи ми го, както трябва. Притисни ме силно и ми го кажи.
— По дяволите, Ана, колко пъти трябва да ти го казвам? — Захапа ябълката. — Донесе ли от масления сладкиш на майка ти?
Нощта вече падаше, когато Шон се върна в Теунис Краал. Предаде коня на един от прислужниците и влезе в къщата. Беше изгорял от слънцето и кожата го сърбеше. Изпитваше празнотата и тъгата след правенето на любов, но това беше приятна тъга, като тази при старите спомени.
Гарик беше в трапезарията и вечеряше сам. Когато брат му влезе, той страхливо го погледна.
— Здрасти, Гари — пусна му една усмивка Шон и той за миг остана зашеметен от нея. Шон седна на стола до него и го щипна леко по ръката. — Оставил ли си ядене и за мен?
Ненавистта вече я нямаше.
— Има много. — Кимна енергично. — Вземи си от картофите, много са вкусни.
14
— Казват, че губернаторът приел баща ти, докато бил в Питърмарицбург. Говорили на четири очи близо два часа. — Стивън Еразмус извади лулата от устата си и се изплю на релсите. Облечен в кафявите си домашнотъкани дрехи и veldschoen, той изобщо не приличаше на богат фермер. — Е, не ни трябва пророк, за да ни каже за какво са говорили, нали така?
— Не, сър — съгласи се разсеяно Шон.
Влакът закъсняваше и той не го слушаше внимателно. В стоковата книга беше направил вписване, което трябваше да обясни на баща си, и той наум репетираше какво ще каже.
— Ja, вече знаем за какво са говорили. — Старият Еразмус отново захапа лулата и заговори, докато я стискаше със зъби. — Минаха две седмици, откакто британският представител бе отзован от краала на Кетчуайо в Джинджиндхлову. Lie we Here! В по-старите времена отдавна щяхме да сме събрали бойна дружина.
Натъпка лулата си, като набутваше тютюна с палец. Забеляза, че пръстът му е извит и носи белезите на спусъци и предпазители на стотина тежки карабини.
— Досега не си участвувал в бойна дружина, нали, млади момко?
— Не, сър.
— Значи ти е време — заяви той, — кажи-речи крайно време.
Горе, на билото на склона, изсвири влакът и Шон се стресна виновно.
— Ето го, пристига.
Еразмус стана от пейката, на която седяха. Началникът на гарата излезе от канцеларията си с навито червено флагче в ръка. Шон усети, че стомахът му бавно се сви.
Влакът се втурна покрай тях, парата свистеше и спирачките заскърцаха. Единственият пътнически вагон спря точно пред дървения перон. Еразмус излезе напред и пое ръката на Уейт.
— Goeie More, Стив.
— Afore, Уейт. Казаха ми, че сега ти си новият председател. Браво, приятелю.
— Благодаря. Получи ли телеграмата ми? — каза Уейт на африкаанс.
— Ja. Получих я. Казах и на останалите утре всички ще бъдем в Теунис Краал.
— Добре — кимна Уейт. — Естествено, че ще останете за обед. Имаме много неща да си кажем.
— Дали за това, за което си мисля? — ухили се лукаво Еразмус. Брадата около устата му беше пожълтяла от тютюна и лицето му беше кафяво и набръчкано.
— Утре ще ви разправя всичко, Стив — намигна му Уейт, — а дотогава по-добре да извадиш от килера онова старо пушкало.
Те се разсмяха: единият гърлено и басово, другият — дрезгаво.
— Шон, грабвай багажа. Да тръгваме за вкъщи.
Баща му хвана Ада под ръка и те се запътиха с Еразмус към файтона. Тя беше с нова рокля, синя, с ръкави тип „овнешки бут“ и живописна шапка, изглеждаше много красива, но малко разтревожена, докато слушаше разговора им. Странно, че жените никога не можеха да се изправят пред перспективата за война с такова хлапашко въодушевление, както техните мъже.
— Шон! — ревът на Уейт отчетливо процепи от кабинета му през коридора и премина през затворената врата на хола.
Ада изтърва плетивото в скута си и зае неестествено спокоен вид. Шон стана от стола.
— Трябваше да му кажеш по-рано — обади се Гарик с жалък глас. — Трябваше да му кажеш по време на обеда.