Шон нанесе удара си, той беше силен като първия и Уейт знаеше, че няма да го понесе, ако е в лицето му — въпреки това не можеше да отскочи, за да го избегне. Сви брадата си към гърдите и пое юмрука с темето си. Просна се на бюрото, но в момента, в който падна, чу как изхрущяха счупените пръсти на Шон.
Уейт с мъка се изправи на краката си, като се подпираше на бюрото и гледаше сина си. Шон се бе свил от болка, притиснал счупените пръсти в корема си. Уейт се закрепи на краката си, започна дълбоко да вдишва и издишва и усети, че силите му се връщат.
— Добре — каза той, — щом като искаш да се бием — ще се бием.
Започна да заобикаля бюрото, като се движеше бавно, с ръце, готови за бой, без да подценява повече противника си.
— Ще те спукам от бой — заяви Уейт.
Шон се поизправи и го изгледа. На лицето му сега имаше и болка, и гняв. Нещо жегна бащата, когато ги видя.
Той може да се бие и осакатен. Я да видим сега как ще му се отрази един бой! Вътрешно зарадван, Уейт се придвижваше към сина си, наблюдавайки лявата му ръка, без да обръща внимание на дясната, защото знаеше колко боли тя. Знаеше, че няма мъж, който да може да я използува в това й състояние.
Изхвърли премерено лявата си ръка, като се опита да хване Шон. Но той отскочи настрана и я избегна. Уейт съвсем се беше открил за дясното кроше на Шон, неговата строшена дясна ръка, тази, която той не би могъл да използва — и синът му я стовари с всичката си сила в лицето му.
В мозъка му избухнаха ярки светлини, последвани от мрак, той се завъртя настрани, строполи се на леопардовата кожа и се изпързаля на нея, докато се навря в камината. Тогава в мрака той усети ръцете на Шон и чу гласа му.
— Тате, о, боже господи, тате! Добре ли си?
Мракът малко се разсея и той видя лицето на Шон, в което вече нямаше гняв, а тревога, граничеща с паника.
— Тате, о, боже мой! Моля те, тате.
Уейт се опита да седне, но не успя. Трябваше Шон да му помогне. Коленичи до Уейт и го хвана, като безпомощно опипваше лицето му, опитвайки се да вдигне косата от челото му, оправяйки разчорлената му брада.
— Съжалявам, тате, наистина съжалявам. Позволи ми да ти помогна да седнеш.
Бащата седна на стола и започна да масажира челюстта си. Шон се въртеше около него, забравил за ръката си.
— Ама какво направи ти — искаш да ме убиеш ли? — попита плачевно Уейт.
— Не исках. Просто загубих самообладание.
— Забелязах, поне това успях да забележа.
— Тате, относно Гари. Нали нищо няма да му казваш?
Уейт свали ръката от лицето си и го изгледа.
— Ще направим един пазарлък с теб — каза той. — Няма да закачам Гари, ако ми обещаеш две неща. Първо, повече никога да не ме лъжеш.
Шон припряно кимна.
— Второ, ако някой някога вдигне камшик срещу теб, ще ми се закълнеш, че ще получи същото, което получих аз.
Шон понечи да се усмихне и баща му продължи сърдито:
— А сега да видим ръката ти.
Той я подаде и Уейт я прегледа, като раздвижи всеки пръст. Шон се мръщеше.
— Боли ли?
„И той ме удари с такава ръка. Милостиви боже, отгледал съм звяр.“
— Малко. — Лицето му отново беше побеляло.
— Здравата е пострадала — каза Уейт. — Я по-добре тръгвай за града да я види доктор Ван.
Момчето се запъти към вратата.
— Почакай.
Шон спря и Уейт се надигна от стола.
— Ще дойда с теб.
— Няма нужда, тате, почивай си.
Не обърна внимание на думите му и тръгна към него.
— Ама наистина, тате. Сам ще се оправя.
— Идвам с теб — каза рязко Уейт. После много меко, почти недоловимо, добави: — Искам да дойда, дявол да го вземе!
Вдигна ръка, сякаш да прегърне Шон през раменете, но преди да го докосне, я отпусна и те заедно излязоха в коридора.
15
На другия ден на обяд, с два пръста в шини, Шон боравеше несръчно с ножа, но апетитът му не беше намалял. Както беше правилно и подобаваше, той не взимаше участие в разговора, с изключение на редките случаи, когато към него отправяха някакви забележки.
Но се вслушваше, като дъвчеше равномерно и местеше погледа си от един на друг от говорещите. Двамата с Гари седяха на края на масата, докато гостите бяха заели местата си в йерархически ред около Уейт.
От дясната му страна беше Стивън Еразмус, срещу него — Тим Хоуп-Браун, не по-малко богат, но с десет години по-млад, следваха Гюнтер Нивенхюизен, Сам Тингъл и Саймън Русо. Сборът от тях показваше, че на масата на Уейт Кортни седят около сто хиляди акра земя и половин милион лири стерлинги. Това бяха кафяви хора — с кафяво облекло, кафяви ботуши и големи кафяви, възлести ръце. Лицата им бяха кафяви и обрулени и сега, когато обедът вече беше към края си, обичайната им резервираност ги бе напуснала и те бяха склонни да говорят едновременно и да се потят обилно. Това не бе вследствие единствено на десетината бутилки хубаво кейптаунско мозелско вино, което Уейт беше отпуснал, нито на огромното количество храна, която изядоха — тук имаше и друго, предчувствието, че нещо ще се случи.