Подминаха един фургон. На капрата до майка си седяха две момичета, сестрите Петерсен. Денис Петерсен и баща му яздеха пред фургона.
Шон профуча с вик покрай фургона, момичетата се засмяха и извикаха нещо в отговор, който се загуби във вихрушката.
— Давай, Денис — изръмжа той, докато изпреварваше конниците. Конят на Денис се дръпна, после се втурна подир неговия. Гари ги последва.
Стигнаха кръстовището, прилепнали към вратовете на конете, опъвайки юзди като жокеи. Фургонът на Еразмус трополеше надолу, за да се срещне с тях.
— Карл — извика Шон, като опъна юздите на коня си така, че да се изправи на стремената. — Карл, хайде, приятелю, дръж Кетчуайо!
Влязоха вкупом в Лейдибург. Бяха се зачервили и се смееха, възбудени от предстоящите танци.
Градчето беше претъпкано с народ, улиците му — задръстени с фургони, коне, мъже, жени, момичета, кучета и слуги.
— Трябва да се отбия в магазина на Пай — каза Карл. — Ела с мен. Няма да се бавим.
Вързаха конете си и влязоха в магазина, Шон, Денис и Карл крачеха шумно и говореха високо. Бяха мъже, едри, загорели от слънцето, кокалести мъже, с яки мускули от усилена работа, но още не наясно с факта, че са мъже. Затова, крачи с наперена походка, смей се пресилено, псувай, когато татко не чува, и никой няма да разбере несигурността ти!
— Какво смяташ да купиш, Карл?
— Ботуши.
— Ще ти отнеме много време — ще трябва да ги премериш. Ще изтървем веселбата.
— Тя ще започне след два часа — възрази Карл. — Почакайте ме, момчета.
Докато Карл, седнал на тезгяха, мереше ботуши на големите си крака, Шон започна да рови из купищата стока, струпана в магазина на Пай. Имаше връзки, дръжки за мотики, одеяла, тенекиени кутии захар, сол и брашно, полици, отрупани с бакалски стоки и дрехи, от покрива висяха петромаксови лампи и седла и всичко това беше промито от особената миризма на магазин за всичко: нещо средно между парафин, сапун и нови дрехи, гълъби в клетка, железни магнити. Краката на Шон го отведоха при стойката с карабините на отсрещната стена на магазина. Той свали една карабина „Лий Менфорд“ и я изпробва, погали дървения приклад с пръстите си, премери я на ръце, за да опита баланса й и след това я окачи на рамото.
— Здравей, Шон.
Ритуалът му бе прекъснат и той погледна по посока на срамежливия глас.
— А, та това е ягодовият пай — каза усмихнато. — Как върви училището.
— Напуснах го миналия срок.
Одри Пай носеше цветовете на семейството си, но с една едва доловима разлика — вместо с цвят на морков, косата й беше с окраската на патинирана мед, тук-там с по-светли проблясъци. Не беше хубаво момиче, лицето й бе твърде широко, но имаше кожа, която рядко се срещаше в съчетание с червеникава коса — кадифена без никакви лунички.
— Шон, ще купуваш ли нещо?
Шон остави пушката на мястото й.
— Просто разглеждам. Ти сега в магазина ли работиш?
— Да.
Тя наведе очи пред опипващия поглед на Шон. Беше минала цяла година от последната им среща. Много неща можеха да се променят за една година, това, което изпъваше блузата й доказваше, че вече не е дете. Шон го огледа с оценяващ поглед. Тя вдигна очи и улови погледа му, млечнобялата й кожа поруменя. Бързо се обърна към таблите с плодове.
— Искаш ли една праскова?
— Благодаря — каза Шон и взе една.
— Как е Ана? — попита Одри.
— Защо ме питаш? — намръщи се той.
— Е, ами нали си й гадже, не е ли така?
— Кой ти каза това? — Намръщи се още повече.
— Всички го знаят.
— Е, всички бъркат. — Подразни се от намека, че е едно от притежанията на Ана. — Не съм ничие гадже.
Одри помълча известно време, после каза:
— Предполагам, че Ана ще бъде довечера на танците?
— Много е вероятно. — Шон отхапа от мъхестата златиста праскова и се загледа в нея. — Ти ще дойдеш ли, ягодов пай?
— Не — въздъхна Одри. — Татко не ме пуска.
На колко ли години е? Шон бързо пресметна, три години е по-малка от него. Значи на шестнадесет. Изведнъж му стана криво, че тя няма да бъде на танците.
— Жалко — каза той. — Щяхме да се позабавляваме.
С това „щяхме“ отново я смути.
Тя каза първото, което й мина през ума:
— Харесва ли ти прасковата.
— Хмммм.