— Премери го, Шон.
Беше топло, прибрано в кръста, достатъчно свободно в раменете, подчертаваше значителната им ширина и якост. Ана стоеше до него и оправяше яката.
— Много добре ти стои — доволно каза тя.
Той я целуна и настроението се промени. Тя го прегърна здраво през врата.
— О, Шон, така не ми се иска да заминеш.
— Хайде да се сбогуваме както трябва.
— Къде?
— В моя фургон.
— Ами родителите ти?
— Върнаха се във фермата. Татко ще дойде сутринта. С Гари ще спим тук.
— Не, Шон, има прекалено много хора. Не може.
— Ти не искаш — прошепна Шон. — Жалко, защото може да ни е за последен път.
— Какво искаш да кажеш?
Тя изведнъж застина и се смали в прегръдките му.
— Утре заминавам. Нали знаеш какво може да се случи?
— Не. Не говори така. Дори не го помисляй.
— Но е истина.
— Не, Шон, недей. Моля те, недей.
Усмихна се в тъмното. Ах, колко просто беше всичко.
— Хайде да отидем в моя фургон — каза той и я хвана за ръката.
18
Закуска в мрака, огньове около площада, тихи гласове, мъже със съпругите си, прегръщащи за сбогом малките си деца. Конете се оседлават, карабините се прибират в калъфите, отзад се поставят навити одеяла, четири фургона се придвижват в центъра на площада мулетата са в коловозите.
— Татко трябва да се появи всеки момент. Вече е почти пет часа — каза Гари.
— Да, всички го чакат — съгласи се Шон. Беше се свил под тежестта на патрондаша през рамото му.
— Господин Нивенхюизен ми каза да бъда кочияш на един от фургоните.
— Зная. Ще се справиш ли?
— Мисля, че да.
Приближи се Джейн Петерсен.
— Здрасти, Джейн. Брат ти готов ли е вече?
— Почти. Оседлава коня.
Тя застана пред Шон и срамежливо му подаде лента от зелена и жълта коприна.
— Шон, направих кокарда за шапката ти.
— Благодаря ти, Джейн. Ще ми я поставиш ли?
Тя я забоде на периферията на шапката. Шон я пое от ръцете й и я килна юнашки на главата си.
— Сега приличам на генерал — каза той и тя се засмя. — Ами, Джейн, какво ще кажеш за една целувка за довиждане?
— Ужасен си — каза малката Джейн и бързо се отдалечи, почервеняла.
„Не е чак толкова малка“ — помисли си той. Толкова много бяха, че да се чудиш от коя да започнеш.
— Ето го татко — обади се Гари, когато Уейт Кортни навлезе в площада яхнал кон.
— Хайде — каза Шон и развърза коня си.
От всички страни прииждаха мъже, повели конете си.
— До скоро — каза Гари и закуца към един от чакащите фургони с мулета.
Уейт поведе колоната. Четири отряда по петнадесет мъже в колона по двама, последвани от четири фургона, след тях резервните коне, водени от чернокожи слуги.
Пресякоха площада през остатъците от снощното пируване и навлязоха в главната улица. Жените мълчаливо наблюдаваха, застинали неподвижно, заобиколени от децата. И преди бяха виждали мъжете си да тръгват на поход срещу племената, те не се радваха, защото бяха познали пътищата на смъртта и бяха научили, че гробищата не носят слава.
Ана махна на Шон. Той не я видя, защото конят му бе немирен и я бе подминал, преди да го обуздае. Тя отпусна ръка и се загледа след него. Беше облечен с новото кожухче.
Шон видя бакърения проблясък и бързата въздушна целувка от прозореца на горния етаж на магазина на Пай. Видя я, защото я търсеше. Това успокои наранената му гордост и той се усмихна и размаха шапка.
Ето че излязоха от града и най-сетне дори малките момчета и кучета, които подтичваха покрай тях, изостанаха и колоната се понесе в тръс по пътя към Зулуленд.
Слънцето изгря и изсуши росата. Копитата вдигаха прах, който се понесе над пътя. Редът в колоната се наруши, мъжете пришпорваха напред или изоставаха, за да яздят с приятелите си. Носеха се на групички, говореха безгрижно и весело, сякаш бяха тръгнали на еднодневен лов. Всеки се беше облякъл, както бе считал, че ще е най-подходящо. Стив Еразмус с костюма си за черква бе най-официално облеченият. Всички имаха само един униформен елемент — зелено-жълтата кокарда. Въпреки това дори и при нея имаше признаци на индивидуален вкус: някои я носеха на шапките си, други — на ръкавите си, а трети — на гърдите си. Бяха фермери, а не войници, но калъфите на карабините им бяха износени от употреба, носеха патрондашите си непринудено, дървените приклади на пушките им бяха лъснали от галещите ги ръце.