Рано следобед стигнаха Тугела.
— Боже господи, вижте! — изсвири с уста Шон. — Досега не бях виждал толкова много хора на едно място.
— Казват, че са четири хиляди — обади се Карл. — Зная, че са четири хиляди. — Огледа бивака. — Но не знаех, че четири хиляди са толкова много народ.
Колоната се спускаше по последния склон на Роркес Дрифт. В това място реката беше кално кафява и широка, като се къдреше в плитчините на брода. Бреговете й бяха ниски и тревисти, като на отсамния имаше групичка къщи с каменни стени. В радиус на половин километър от тях лагеруваше армията на лорд Челмсфорд. Палатките бяха опънати в безукорни редици една зад друга, конете бяха завързани между тях. Фургоните — най-малко петстотин — бяха разположени покрай реката, и целият район гъмжеше от хора.
Лейдибургските конни стрелци, внушителна дружина, изпълваща пътя зад своя полковник, се спуснаха до границата на лагера и бяха спрени от един сержант в мундир и пушка с щик.
— И кои сте вие, смея да попитам?
— Полковник Кортни с отряд Лейдибургски конни стрелци.
— Какво, какво? Не можах да го чуя.
Уейт Кортни се изправи на стремената и се обърна с лице към хората си.
— Тихо, господа. Не може да говорим всички вкупом.
Боботенето зад него утихна и сега сержантът можа да го чуе.
— Охо! Моля да ме извините, сър. Ще повикам адютанта.
Адютантът бе аристократ и джентълмен. Дойде и ги огледа.
— Полковник Кортни? — В гласа му се прокрадна нотка на недоумение.
— Здравейте — каза Уейт с дружелюбна усмивка. — Надявам се, че не сме закъснели за забавата.
— Не, мисля, че не сте. — Очите на офицера се впериха в Стив Еразмус.
Стив вежливо повдигна шапката си.
— More, Menper.
Патрондашите въобще не се връзваха с черния редингот, върху който бяха кръстосани. Офицерът отклони погледа си от него.
— Имате си палатки, нали, полковник?
— Имаме всичко, което ни трябва.
— Ще наредя на сержанта да ви покаже къде да разположите лагера си.
— Благодаря — каза Уейт.
Офицерът се обърна към сержанта. Толкова се обърка, че даже го хвана под ръка.
— Настанете ги по-далече. От другата страна на инженерния отряд — прошепна уплашено. — Ако генералът види тази тълпа… — Той потрепери, но с изискан маниер.
— More, Menper.
— Добро утро, сър.
19
Гарик усети първо миризмата. Тя привлече вниманието му и той започна да се измъква от унеса си. При него тези завръщания в реалността винаги се придружаваха от замаяност и изостряне на сетивата. Цветовете бяха ярки, кожата, вкусът и обонянието — твърде чувствителни.
Лежеше на сламеник. Слънцето светеше ярко, но той беше на сянка. Лежеше на верандата на каменната болница над Роркес Дрифт. Замисли се за миризмата, която го бе върнала в реалността. Бе някакво съчетание от разруха, пот и сух тор, миризма на изкормени вътрешности и съсирваща се кръв.
Определи, че това е миризмата на смъртта. Тогава погледът му се избистри и той видя мъртвите. Бяха струпани покрай стената на двора, където ги беше застигнал кръстосаният огън, труповете бяха разхвърлени между сградите и погребалните взводове ги товареха на фургоните. Тела лежаха по склона към реката, във водата и на отсрещния бряг. Сред тях имаше и мъртви зулуси, около които се въргаляха оръжията и щитовете им. Бяха стотици, помисли си Гарик с изумление. Не, хиляди бяха!
Тогава усети, че миризмите са две, но и двете бяха на смъртта. Едната идваше от черните трупове с подути от слънцето кореми, а другата — от собственото му тяло и от телата на хората около него, същата миризма на болка и разлагаща се плът, но смесена с тежкия дъх на дезинфектант. Смърт, облечена в антисептичен разтвор — също като нечистоплътно момиче, което се опитва да скрие неприятната си миризма.
Гарик огледа хората около себе си. Лежаха в дълга редица по цялата тераса, всеки на своя сламеник. Някои умираха, а мнозина бяха живи, но превръзките на всички бяха просмукани с кръв и йод. Огледа собственото си тяло. Лявата му ръка беше привързана към голите му гърди и той усети как болката започва да пулсира, бавно и равномерно като погребален барабан. Главата му бе цялата бинтована. „Ранен съм — отново се учуди той. — Как? По какъв начин?“
— Ей, образ, ти се върна при нас — чу се приветлив глас, който говореше на диалект. — Бяхме решили, че окончателно си превъртял.