Обърна глава и погледна говорещия, беше дребен мъж с маймунска физиономия в бархетни долни гащи и увит в превръзки като мумия.
— Докторът каза, че си изпаднал в шок, но ще излезеш от него. — Дребният мъж повиши глас: — Ей, докторе, нашият герой дойде на себе си.
Лекарят дойде бързо, имаше изморен вид, тъмни сенки под очите, състарен от прекомерна работа.
— Ще се оправиш — каза той, след като го опипа и понатисна тук-там. — Сега почивай. Утре ще те изпратят у дома.
Той отмина, защото имаше много ранени, но после се спря и хвърли поглед назад. Усмихна се за миг на Гарик.
— Съмнявам се, че това ще облекчи болката ти, но да знаеш, че си представен за награждаване с орден „Кръстът на Виктория“. Вчера генералът го одобри. Мисля, че ще го получиш.
Загледа се в лекаря, докато паметта му постепенно започна да се възстановява.
— Имаше сражение — каза Гарик.
— Ама нямаш представа колко си прав, че имаше сражение! — избоботи ухилено дребничкият мъж до него.
— Шон! — възкликна Гарик. — Брат ми! Какво е станало с брат ми?
Настъпи мълчание и той забеляза сянката на съжаление, която пробяга в очите на лекаря. С мъка се надигна, за да седне.
— И баща ми. Какво е станало с баща ми?
— Съжалявам — каза простичко лекарят, — боя се, че и двамата са убити.
Гарик легна на сламеника и погледна към реката. Изваждаха труповете от плитчините, те шляпаха във водата, докато ги влачеха към брега. Спомни си водните пръски, когато армията на Челмсфорд пресичаше реката. Шон и баща му бяха сред скаутите, крито водеха колоната, три отряда на Лейдибургските конни стрелци и шестдесет човека от Наталската полиция. Челмсфорд беше използувал тези мъже, защото те познаваха местността, където войската трябваше първоначално да напредне.
Гарик бе наблюдавал придвижването им с облекчение. Едва повярва на добрата съдба, която му подари дизентерия ден, преди да изтече ултиматумът и армията да пресече река Тугела.
— Ех, че късметлии — изрази протеста си един от болните, докато наблюдаваха войската.
Гарик не завиждаше, не му се отиваше на война, бе доволен, че остана тук заедно с още тридесет болни мъже и един гарнизон от шестдесет човека за отбрана на реката, докато Челмсфорд водеше армията си към Зулуленд.
Бе видял как скаутите се разпръснаха на излизане от реката и изчезнаха в хълмистите пасбища, последвани от главния корпус с хора и фургони, докато се превърнаха в пълзящ питон в далечината и оставиха зад себе си добре утъпкан път в тревата.
Спомни си как бавно се влачеха дните, докато чакаха при Роркес Дрифт. Спомни си как мърмореше заедно с другите, когато ги накараха да укрепят склада и болницата с торби и тенекиени кутии, пълни с пясък. Спомни си колко досадно бе всичко това.
И тогава стомахът му се сви, спомни си вестоносеца.
— Идва конник.
Той пръв го бе забелязал. Беше се възстановил от дизентерията и даваше караул над реката.
— Генералът си е забравил четката за зъби, та е изпратил някой да я вземе — каза другарят му. И двамата останаха седнали. Гледаха точицата, която се приближаваше откъм равнината.
— Бързо се движи — каза Гарик. — Я върви да повикаш капитана.
— Май че така трябва да стане — съгласи си другарят му по караул. Смъкна се в тръс по склона към склада, а Гарик се изправи и отиде на брега на реката. Протезата му потъна дълбоко в тинята.
— Капитанът каза да го изпратим в склада, когато се появи — каза неговият другар, който се върна и застана до него.
— Има нещо странно в начина, по който язди — каза Гарик. — Изглежда уморен.
— Сигурно е пиян. Люшка се на седлото, сякаш е събота вечер.
Гарик внезапно изхълца.
— Той кърви, ранен е.
Конят се гмурна в реката и конникът падна напред на врата му, ризата му отстрани блестеше почерняла от кръв, лицето му беше бледо от болката и праха. Хванаха коня му, когато излезе от водата, и войникът се опита да извика, но гласът му беше прегракнал.
— В името на Бога, подготвяйте се. Колоната ни беше обкръжена и пометена. Те идват — цялата черна орда! Ще бъдат тук, преди да падне нощта.
— Брат ми — каза Гарик. — Какво стана с брат ми?
— Мъртъв е — каза мъжът, — мъртъв е, всички са мъртви.
Той се свлече от коня.
Дойдоха — цялата орда зулуси, като бик, огромен черен бик, чиято глава и хълбоци изпълниха равнината, а рогата му заобиколиха реката от двете страни, за да ги обградят. Бикът тъпчеше с двадесет хиляди крака и пееше с десет хиляди гърла, докато гласът му доби звученето на бурно море. Слънцето се отразяваше с ярки отблясъци от остриетата на копията, докато той с песен се приближаваше към Тугела.