— Виж! Тези отпред носят шлемове на хусари — възкликна един от гледащите от болницата. — Ограбили са убитите на Челмсфорд. Ето един с редингот, а някои са с карабини.
В болницата беше горещо, защото покривът бе от гофрирана ламарина, а прозорците бяха затворени с пясъчни торби. Амбразурите за пушките пропускаха много малко въздух. Мъжете стояха при тях, някои по пижами, други голи до кръста, потейки се от жегата.
— Значи е вярно, че всички са били изклани.
— Стига приказки. Стойте на постовете си и си дръжте езика зад зъбите.
Ордата зулуси прекоси Тугела с петстотинметров фронт. Водата закипя в краката им.
— Боже мой! О, господи! — мълвеше Гарик, докато ги гледаше как идват. — Нямаме никакъв шанс, страшно много са.
— Млъкни, дяволите да те вземат! — отсече сержантът при картечницата на караулката и Гарик прикри устата си с ръка.
Пееше един от маларичните, изпаднал в делириум, а друг се изсмя с остра истерична нотка в гласа си.
— Ето ги, идват!
— Готови за стрелба!
Металическо тракане на карабини затвори.
— Да се стреля само при команда!
Ревът на бика смени дълбокото си носово звучене с пронизителното дюдюкане на атаката — пронизителната ярост на кипяща кръв.
— Спокойно, момчета. Изчакайте. Не стреляйте още.
— О, боже мой! — мълвеше Гарик, като ги гледаше да прииждат като черна вълна по склона. — О, господи! Моля те, не искам да умра.
— Готови!
Авангардът достигна стената на болничния двор. Перестите украшения на главите им бяха разпененият гребен на черната вълна, която преля отвъд стената.
— За стрелба!
Шестдесет пушки се вдигнаха и прицелиха в човешката маса.
— Огън!
Гръм, после удар на куршуми в плът, звук, който приличаше на този на шепа пясък, хвърлена в локва кал. Редиците се огънаха от удара. Дулата на картечницата „Гатлинг“ се затресоха и заподскачаха, докато се местеха от една страна на друга, прерязвайки човешките тела, трупайки ги едно върху друго покрай стената. Миризмата на барут изгаряше гърдите.
— Зареди!
Разкъсаните от куршумите редици се престрояваха, отзад идваха други, които заставаха на мястото на падналите.
— За стрелба!
Продължиха да прииждат, плътна черна маса, която огласяше с писъците си двора.
— Огън!
Гарик се разрева в сянката на верандата и натисна с пръстите на дясната си ръка очните си ябълки, за да изпадне в безсъзнание.
— Какво ти става, коки? — Говорещият на диалект мъчително се претърколи към него и го изгледа.
— Нищо! — бързо отговори той. — Нищо!
— Спомняш си отново, нали?
— Какво се случи? Помня само отделни моменти.
— Какво се случи! — повтори като ехо въпроса му мъжът. — Какво ли не се случи!
— Лекарят каза. — Гарик бързо вдигна очи. — Каза, че генералът е одобрил награждаването ми с орден. Това означава, че Челмсфорд е жив. Брат ми и баща ми — значи и те трябва да са живи!
— Нямаш късмет, коки. Докторът те хареса — ами хем си с един крак, хем такава работа свърши — затова разпита за твоите хора. Безнадеждно е.
— Защо? — попита отчаяно Гарик. — Щом като Челмсфорд е жив и те трябва да са живи!
Дребният мъж поклати глава.
— Челмсфорд направи базов лагер в едно място, наречено Исандхълуана. Остави там гарнизон с всичките фургони и провизии. Нападна с конницата, но зулусите го заобиколиха и нападнаха базовия лагер, после дойдоха тук на Роркес Дрифт. Както ти известно, удържахме ги два дни, докато Челмсфорд ни дойде на помощ.
— А моите хора — какво стана с тях?
— Баща ти е бил в лагера в Исандхълуана. Не е могъл да се спаси. Брат ти е бил в конницата на Челмсфорд, но е бил намушкан в едно от сблъскванията преди главното сражение.
— Шон мъртъв? — Поклати глава. — Не, това не е възможно. Не е възможно да са го убили.
— Би се изненадал да узнаеш как лесно го правят — каза говорещият на диалект.
— На повечето хора им стигат десетина сантиметра острие.