— Заминали са преди два дни — каза Мбиджейн.
Шон кимна, без да се усъмни в думите му.
— Накъде са тръгнали?
— Обратно към главния лагер в Исандхълуана.
— Защо ли са направили така?
Зулусът сви рамене.
— Бързали са. Конницата е галопирала пред пехотата.
— Да ги последваме — предложи Шон.
Оставените следи очертаваха широк път, защото бяха минали хиляда мъже, а фургоните и колелата на топовете бяха издълбали дълбоки коловози.
Спаха гладни и измръзнали до пътя на войската. На другата сутрин, когато тръгнаха, във вдлъбнатините имаше слана.
Малко преди пладне пред тях се извиси гранитният купол на Исандхълуана — Хълмът на малката часовникова стрелка, и те несъзнателно усилиха хода си. Шон накуцваше, защото ботушът му беше протрил кожата на едната пета. Косата му се бе сплъстила на кичури и лицето му беше изцапано с пръст.
— Би ми се усладило дори войнишкото солено говеждо месо — каза той на английски и Мбиджейн не му отговори, защото не разбираше езика. Той гледаше в далечината, свил тревожно вежди.
— Господарю, два дни вървим и не сме видели никого. Струва ми се, че досега трябваше да срещнем патрули от лагера.
— Може да сме се разминали с тях — каза Шон, слабо заинтересован, но Мбиджейн поклати глава. Продължиха пътя си в мълчание. Сега хълмът беше по-близо, така че можеха да различат терасите и пукнатините, които покриваха купола като дантела.
— Не се вижда никакъв лагерен пушек — каза зулусът. Беше вдигнал очи и се взираше.
— Какво има? — Шон усети опасността.
— N’yoni — каза Мбиджейн тихо и той ги видя. Един тъмен покров, който бавно се въртеше като колело високо на хълма на Исандхълуана, все още толкова далеч, че не можеха да различат отделните птици, просто сянка, тънка тъмна сянка в небето. Докато я гледаше, на Шон изведнъж му стана студено под жаркото обедно слънце. Затича се.
Нещо се движеше пред тях в равнината. Разкъсаното платнище на един преобърнат фургон плющеше като ранена птица. Чакалите се боричкаха, а нагоре по склона се носеше прегърбена хиена.
— О, боже! — прошепна Шон.
Мбиджейн се облегна на копието си, лицето му бе безизразно, но очите му бавно шареха по полето.
— Мъртви ли са? Всички ли са мъртви?
Въпросът не се нуждаеше от отговор. Ясно виждаше мъртъвците в тревата, труповете край фургоните и нагоре по склона. Мбиджейн чакаше безмълвно. Една голяма черна хищна птица се спусна пред тях, перата по върховете на крилете й бяха разперени като пръстите на ръка. Краката й се отпуснаха, допряха се и заподскачаха тежко, за да намерят опора сред мъртъвците, една плавна и бърза трансформация от красив полет в грозна кацнала поза. Тя вирна глава, разроши перушина и се закандилка, за да клъвне един труп, облечен в зелено ловно облекло.
— Къде е Челмсфорд? И него ли са хванали?
Мбиджейн поклати глава.
— Той е пристигнал твърде късно.
Посочи с копието си широката ивица от следи, заобикаляща бойното поле и пресичаща ската на Исандхълуана към Тугела.
— Върнал се е обратно при реката. Дори не е спрял, за да погребе мъртвите.
Спуснаха се към полето. В началото си проправяха път през купищата зулуски оръжия и щитове, по остриетата на късите копия се беше образувала ръжда. Тревата беше стъпкана и мръсна там, където са лежали мъртъвците, но убитите зулуси ги нямаше — сигурен признак за победа.
Приближиха бойните редове на англичаните. На Шон започна да му се гади, като видя какво им беше сторено. Лежаха на купчини един върху друг, лицата им бяха вече почернели и всичките бяха изкормени. Мухите се трупаха в празните им стомашни кухини.
— Защо са направили това? — попита той. — Защо е трябвало да ги обезобразяват така?
Премина с тежка стъпка покрай фургоните. На тревата бяха разхвърлени разбити сандъци с храна и напитки, дрехи и хартия, около мъртвите се въргаляха касетки с патрони, но пушките ги нямаше. Миризмата на разлагащи се трупове сякаш се полепи по гърлото и езика му като рициново масло.
— Трябва да намеря татко — проговори тихо Шон.
Мбиджейн вървеше на десетина крачки зад него. Стигнаха до редовете, където беше бивакът на доброволците. Палатките бяха нарязани на парцали и стъпкани в праха. Конете бяха намушкани, докато са били завързани за коловете, и се бяха подули. Шон разпозна Джипси, кобилата на баща си. Запъти се към нея.