— Здравей, момиче — каза той.
Птиците бяха изкълвали очите й, лежеше на една страна, коремът й бе така подут, че стигаше до кръста му. Заобиколи я. Точно зад нея лежаха първите от мъжете на Лейдибург. Той разпозна всичките останали петнадесет, макар че птиците не бяха пощадили и тях. Лежаха в неправилна окръжност с лица навън. После откри разпръснати на разстояние един от друг трупове към планинския скат. Проследи опита на доброволците с бой да си проправят път обратно към Тугела. От двете страни на дирята, която бяха оставили, имаше следи от паднали зулуси.
— Най-малко по двадесет от тях на един наш — прошепна Шон с гордост.
Продължи да се катери и на върха на ската близо под скалния зъбер на Исандхълуана откри баща си.
Бяха четирима, последната четворка: Уейт Кортни, Тим Хоуп-Браун, Ханс и Найл Еразмус. Лежаха близо един до друг. Уейт беше проснат по гръб с широко разтворени ръце, птиците бяха изкълвали лицето му до костите, но бяха оставили брадата му, която леко се развяваше от полъха на вятъра. Мухите — големи метално зелени мухи, се рояха като кошер пчели в отворената коремна кухина.
Шон седна до баща си. Взе една филцова шапка, която се въргаляше до него, и покри обезобразеното му лице. На нея имаше копринена кокарда в синьо и жълто, някак си странно весела при толкова много смърт. Мухите мрачно бръмчаха, някои накацаха по лицето и устните му. Той ги пропъди.
— Познаваш ли го? — попита Мбиджейн.
— Това е баща ми — отвърна Шон, без да вдигне очи.
— Значи и ти.
Със съчувствие и разбиране в гласа си зулусът се обърна и го остави сам.
„Аз си нямам нищо“ — бе казал Мбиджейн. Сега и Шон си нямаше никого. Само една пустота: нито гняв, нито тъга, нито болка. Загледан в това обезобразено нещо, Шон не можеше да повярва, че е било човек. Само месо, човекът го нямаше.
След малко Мбиджейн се върна. Беше отрязал голямо парче от брезента от един от неизгорелите фургони и увиха Уейт в него. Изкопаха му гроб. Беше трудна работа, защото земята беше камениста и спечена. Положиха Уейт в гроба както беше с широко разтворените ръце в rigor mortis под брезента, защото Шон не смееше да ги счупи, за да ги прегъне. Внимателно го засипаха и натрупаха отгоре камъни. Застанаха заедно гроба.
— Е, тате… — гласът му звучеше неестествено. Не можеше да повярва, че говори на баща си.
— Е, тате… — отново започна той, мънкайки неловко. — Бих искал да кажа благодаря за всичко, което направи за мен. — Той спря и се изкашля, за да прочисти гърлото си. — Надявам се, знаеш, че ще се грижа за мама, за фермата възможно най-добре — и за Гари също.
Гласът му отново се изгуби и той се обърна към Мбиджейн.
— Няма какво друго да се каже.
Гласът на Шон съдържаше изненада, граничеща почти с мъка.
— Да, няма нищо друго за казване — съгласи се зулусът.
Още няколко минути Шон се бори със смазващата пустота на смъртта, сетне се обърна и закрачи към Тугела. Мбиджейн тръгна малко встрани и крачка назад от него. „Ще се стъмни, преди да достигнем реката“ — помисли си Шон. Беше много уморен и накуцваше поради наранената си пета.
29
— Остава ни още малко — каза Денис Петерсен.
— Да — изсумтя Шон. Подразни го съобщаването на очевидния факт, излезеш ли от Махобас Клооф и щом като Бабуун Строом ти е отляво на пътя, значи до Лейдибург остават осем километра. Както каза Денис, още малко.
Петерсен се изкашля от прахоляка.
— Първата бира ще стане само на пяна в гърло ми.
— Мисля, че е време да потегляме. — Шон избърса лицето си от праха. — Мбиджейн и останалите слуги могат да ги докарат сами.
— Точно това щях да предложа — каза Денис с явно облекчение. Пред тях по пътя имаше почти хиляда глави добитък, който вдигаше прахоляк. Бяха на два дни път от Роркес Дрифт, където дружината доброволци беше разпусната.
— Ще ги затворим в кошарите и утре сутринта ще ги изпратим — ще кажа на Мбиджейн.
Шон заби пети в коня си и се извъртя натам, където се носеше в тръс едрият зулус — в края на стадото. Разговаряха няколко минути и той даде знак на Денис. Заобиколиха стадото от двете му страни и се събраха отново на пътя пред тях.
— Не са в много добро състояние — промърмори Дени, като хвърли поглед назад.
— Друго не може и да се очаква. Здравата ги юркахме двата дни.