Хиляда глави добитък, делът от Кетчуайовите стада на петима мъже — Денис и баща му, Уейт, Шон и Гарик — защото дори на мъртвите се полагаше пълен дял.
— Според теб каква е преднината ни пред останалите? — попита го Денис.
— Нямам представа — отговори той.
Не беше вкусно, така че каквото и да отговореше, щеше да бъде само предположение, излишният въпрос е също така досаден, както и очевидното заключение. Внезапно му мина през ума, че един такъв въпрос само преди няколко месеца би отворил дискусия и спорове, които можеха да траят половин час. Какво означаваше това? Че той се е променил. След като сам си отговори на въпроса, Шон язвително се ухили.
— За какво се смееш? — попита Денис.
— Току-що си мислех, че много неща са се променили за последните няколко месеца.
— Да — каза Денис, след което настъпи мълчание, нарушавано само от неравномерния тропот на конете.
— Ще бъде някак си странно без татко — промълви замислено той. Господин Петерсен беше останал в Исандхълуана. — Някак си ще е смешно, че ще сме само мама, момичетата и аз във фермата.
Известно време не разговаряха. Припомняха си изминалите кратки месеци и събитията, които промениха живота им.
И двамата нямаха още двадесет години, а вече бяха глави на семейства, владетели на земя и добитък, познали мъката и убивали хора. Сега Шон изглеждаше по-възрастен с бръчките на лицето си, с брадата, която беше пуснал — квадратна, с формата на пика от картите. Бяха яздили заедно с командосите, които бяха палили и плячкосвали, за да отмъстят за Исандхълуана. При Улунди бяха строили конете си зад редовете на пехотата на Челмсфорд под палещото слънце, изчаквайки тихо, докато Кетчуайо събираше войските си и ги изпращаше през открития терен, за да нападнат и победят рехавото каре от мъже. Бяха чакали да отмине грохотът на залповете през равни интервали и гледаха как големият черен бик зулуси се разпада на парчета пред карето. Накрая редовете на пехотата се отвориха и те препуснаха навън, цели две хиляди силни конници, за да смажат завинаги силата на зулуската империя. Преследваха и нападаха, докато ги спря падналият мрак, и даже не пресмятаха колцина са убили.
— Ето я църковната кула — каза Денис.
Шон бавно изплува от спомените. Бяха стигнали Лейдибург.
— Майка ти в Теунис Краал ли е? — попита Денис.
— Не, премести се в града — в къщата на улица „Проте“.
— Предполагам, че не иска да пречи сега, когато Ана и Гари се ожениха.
Шон веднага се намръщи.
— Как ти се вижда тази работа — нашето приятелче.
— Гари, женено за Ана? — изхили се Денис и поклати глава. — Мисля, че би могъл да се обзаложиш на двадесет срещу едно, че просто не е имал избор.
Начумереното му лице стана още по-мрачно. Гари му беше скроил номер — Шон не бе скъсал с Ана.
— Имаш ли вест от тях? Кога ще се върнат у дома?
— За последен път получихме вест от тях от Питърмарицбург, бяха изпратили телеграма до мама, за да съобщят, че са се оженили. Получила я два дни, преди да се върна вкъщи от Исандхълуана. Това беше преди два месеца, доколкото ми е известно, от тогава не сме имали вест от тях.
— Струва ми се, че Гари така здраво се е слял със семейното огнище, че ще трябва да го откъртят с железен лост — изкикоти се отново Денис, този път мръснишки.
Изведнъж Шон си представи Гари върху Ана, коленете й вдигнати високо, главата й отметната назад, а очите — затворени, издава онова нейно тихо мяукане.
— Млъкни, мръсно копеле — изръмжа той.
Денис примигна.
— Извинявай, аз само се шегувах.
— Няма да се шегуваш със семейството ми, той ми е брат.
— А тя беше твоето момиче, а? — измърмори Денис.
— Искаш ли да те ударя?
— По-кротко, приятел, пошегувах се.
— Такива шеги не ми допадат, ясно ли ти е?
— Добре. Добре. Успокой се.
— Това са мръсни, мръсни приказки.
Отчаяно се опитваше да изтрие от съзнанието си картината с Ана, тя беше изпаднала в див оргазъм, ръцете й се бяха вкопчили във врата на Гарик.
— Боже господи, откога си станал светец? — попита Денис и като пришпори коня си, изпревари Шон и продължи да се движи по главната улица към хотела. Той си помисли дали да не му каже да се върне, но реши да го остави да върви. Зави надясно в една сенчеста странична улица. Къщата беше третата от ъгъла. Уейт я беше купил преди три години, с цел да вложи парите си. Беше приятна малка постройка със сламено катранен покрив и варосани стени сред дървета и зелена градинка с цветя, заобиколена с ограда от дървени колове. Шон завърза коня при портата и пое по алеята към входа.