Когато бутна вратата на гостната, завари в нея две жени. И двете изненадано се надигнаха, като изненадата им моментално се смени с радост, когато го познаха. Стана му приятно от радостта им — хубаво е, когато те посрещат сърдечно.
— О, Шон, не те очаквахме.
Ада бързо се запъти към него. Той я целуна и видя, че скръбта е оставила отпечатъка си върху нея. За миг изпита чувство на вина, че смъртта на Уейт не е оставила толкова видим отпечатък и върху него. Хвана я за раменете и я задържа така.
— Много си хубава — каза той.
Беше отслабнала. Очите й изглеждаха прекалено големи за лицето й и мъката се криеше в тях като сенки в гората, но пристигането му я разведри и тя се засмя.
— Мислехме, че ще се върнеш в петък. Толкова се радвам, че дойде по-рано.
Шон отмести поглед от Ада.
— Здравей, Ягодов пай.
Тя нетърпеливо очакваше да бъде удостоена с вниманието му.
— Здравей, Шон.
Изчерви се леко от погледа му, но не сведе очи.
— Изглеждаш по-възрастен — каза тя, като почти не забелязваше праха, който се беше спекъл по кожата му, посипал косата и миглите му и зачервил очите му.
— Просто си забравила как изглеждам — каза той и се обърна към Ада.
— Не, не бих могла — прошепна Одри толкова тихо, че никой от двамата не я чу. Усети как нещо се надигна в гърдите й.
— Седни, Шон.
Ада го заведе при голямото кресло срещу камината. На полицата над камината имаше снимка на Уейт.
— Ще ти донеса чай.
— Мамо, защо не една бира?
Шон потъна в креслото.
— Разбира се — ще ти донеса бира.
— Не — каза Одри и изхвърча от стаята към кухнята. — Аз ще я донеса.
— Одри, в килера са — извика Ада след нея, после се обърна към него. — Такова мило дете е.
— Погледни я по-добре — усмихна се той, — тя изобщо не е дете.
— Ех, Гари да беше… — започна Ада, но рязко млъкна.
— Кажи какво? — окуражи я Шон.
Тя помълча известно време, мечтаеше си Гари да бе намерил момиче като Одри вместо…
— Нищо — отвърна тя и седна до него.
— Имаше ли вести от Гари?
— Не. Още не, но господин Пай каза, че при него в банката е пристигнал чек, осребрен в Кейптаун.
— Кейптаун? — Шон повдигна прашните си вежди. — Добре си живее нашето момче.
— Да — каза Ада, като си спомни сумата на чека. — Така е.
В стаята влезе Одри, носеше поднос с голяма бутилка и чаша. Отиде до креслото му. Той пипна бутилката — беше студена.
— По-бързо, слугинче — пошегува се Шон, — умирам от жажда.
След като пресуши първата чаша на три глътки, момичето отново я напълни и той, стиснал я в ръка, се намести удобно в креслото.
— А сега ни разкажи всичко — каза Ада.
Приятно отпуснат в креслото с чаша в ръка, доволен от начина, по който го посрещнаха, той стана твърде словоохотлив. Не си бе дал сметка, че има толкова много за разказване. При най-малкия признак за отегчение Ада или Одри веднага го окуражаваха с въпрос.
— О, боже мой! — възкликна накрая Одри. — Навън почти се е мръкнало. Трябва да си тръгвам.
— Шон. — Ада стана. — Ще я изпратиш ли до вкъщи?
Крачеха мълчаливо един до друг в полумрака под кичестите дървета. Най-сетне Одри проговори.
— Шон, ти беше ли влюбен в Ана? — изтърси тя и той усети привичната си реакция, бърз гняв. Отвори уста, за да я среже, но изведнъж смени намерението си. Въпросът беше уместен. Дали е бил влюбен в Ана? Едва сега се замисли върху това, като внимателно си повтаряше точния въпрос наум, за да може да му отговори вярно. Усети внезапен прилив на облекчение. Отвърна й с усмивка.
— Не, Ягодов пай, не, никога не съм бил влюбен в нея.
Тонът му беше искрен, не лъжеше. Щастлива, тя продължи да крачи до него.
— Не си прави труд да ме изпращаш до къщата.
Едва сега забеляза зацапаните му и прашни дрехи, в които можеше да се почувствува неловко пред родителите й. Искаше всичко да бъде наред от самото начало.
— Ще те наблюдавам, докато стигнеш вратата — каза Шон.
— Предполагам, че утре сутринта ще отидеш в Теунис Краал, нали? — попита тя.
— Веднага щом стана. Очаква се много работа.
— Но ще минеш през магазина?