— На мен ми се ще да си вървим. Не е това, което очаквах.
— Изморен си. Наспи се добре, а утре ще видим докъде се простира този златоносен пласт, и тогава ще помислим какво да правим.
Даф запали една от тънките си пури и всмукна от нея, в светлината на огъня лицето му беше сухо като на индианец. Известно време мълчаха, после Шон се обади.
— Какъв е този шум?
В тъмнината се чуваше тъпо чукане.
— Ще свикнеш, ако поостанеш по-дълго тук. Това са чуковете на трошачната инсталация, която видяхме от високото. Разположена е на около два километра нататък в долината, утре сутрин ще минем покрай нея.
Още преди да изгрее слънцето, те вече бяха потеглили. Призори стигнаха до трошачно-сортиращата инсталация. Тя се открояваше черна и грозна, приличаща на чудновато чудовище. Челюстите му тропаха мрачно, докато дъвчеше скалата, от него с хъркане излизаше нара и се чуваше метално скърцане.
— Не знаех, че е толкова голямо това нещо — каза Шон.
— Да, голямо си е — съгласи се Даф, — и струва много пари, но не са ги хвърлили напразно. Малко са хората тук, които могат да си позволят такава инсталация.
Край нея се движеха мъже, които я обслужваха, подаваха скални късове и се суетяха около медните маси, на които се изсипваше наситената със злато утайка. Един от тях се приближи, за да им окаже обичайното гостоприемство.
— Това е частно владение. Не, не трябват зяпачи — изчезвайте!
Беше подвижен дребен мъж с кръгло кафяво лице и бомбе, нахлупено до ушите му. Мустаците му стърчаха като на фокстериер.
— Слушай, Франсоа, нещастен червей такъв, ако ми държиш такъв тон, ще ти извия врата така, че лицето и тилът ти да си разменят местата — каза му Даф и дребничкият мъж примига колебливо, приближи се и се вгледа в тях.
— Кои сте вие? Познавам ли ви?
Даф бутна назад шапката, за да открие лицето си.
— Даф! — изграчи доволно дребният мъж. — Старият Даф!
Подскочи напред, за да хване Даф за ръката, докато той слизаше от коня. Шон ги наблюдаваше с удивление. Даф най-сетне се овладя и представи дребния африканер на приятеля си.
— Шон, това е Франсоа дьо Тоа. Мой стар приятел от диамантените находища в Кимбърли.
Франсоа поздрави Шон и отново започна да повтаря възбудено: „Боже, колко се радвам да те видя отново, Даф“. Тупаше приятеля си по гърба, въпреки опитите му да се измъкне. Това продължи още пет минути, докато Франсоа най-сетне се успокои и състави първото си смислено изречение.
— Слушай, Даф. По средата съм на почистването на амалгамните маси. С приятеля ти можете да дойдете в моята палатка. След половин час ще бъда при вас. Кажете на слугата да ви приготви нещо за закуска. Няма да се бавя, приятелю. Боже, колко се радвам да те видя отново!
— Кой е той? — попита Шон, когато останаха сами.
Даф се засмя.
— Бяхме заедно в диамантените находища. Веднъж му направих добра услуга — измъкнах го от една шахта, когато каменопадът счупи крака му. Той ми е много добър приятел и това, че го срещнахме тук, е отговор на молитвите ми. Няма нещо, което да не знае за златоносните находища.
Франсоа нахлу шумно в палатката доста след обещания половин час. По време на закуската Шон беше изключен от разговора, в който всяка размяна на реплики започваше с „А помниш ли…?“ или „А какво стана с еди-кой си?“.
Най-сетне, когато в чиниите не остана нищо, а канчетата бяха напълнени с кафе, Даф попита.
— Е, кажи какво правиш тук, Франц? Това твое начинание ли е?
— Не, все още съм в компанията.
— Да не би при този кучи син Храдски? — Даф го погледна с престорен ужас. — То-то-то-това е у-у-ужасно — имитира той заекване.
— Престани, Даф — изплаши се Франсоа. — Не прави така, да не би да искаш да загубя работата си?
Даф се обърна към Шон, за да му обясни.
— Норман Храдски и Бог са равни, но в тази част на света Бог получава нареждания от Храдски.
— Престани, Даф.
Франсоа бе силно уплашен, но Даф продължи невъзмутимо:
— Името на организацията, чрез която Храдски упражнява божествената си власт, се произнася с почтително затаен дъх и е „Компанията“. В действителност пълното й наименование е „Южноафриканска рудодобивна и почвена компания“. Започва ли да ти става ясно?