Зулусите на Мбиджейн допълваха с гласовете си бъркотията.
— Да ги атакуваме, господарю.
— Близко са — да ги нападнем.
— Млъкнете, щури глави такива, и сто крачки няма да направите срещу пушките им — изръмжа нетърпеливо Шон.
— Шон, прикривай ме — прошепна Даф. — Ще се промъкна зад хребета, а ти ги подгони отстрани и хвърли няколко пръчки динамит в оврага.
Шон го хвана за рамото, пръстите му се впиха в него и Даф се намръщи.
— Само една крачка да направиш и ще строша приклада в главата ти — ти си същата беля като зулусите. Продължавай да стреляш и ме остави да помисля.
Шон надникна над парния котел, но веднага сниши глава, защото един куршум издрънча силно по метала, само на няколко сантиметра от ухото му. Загледа се в новата боя под носа му, подпря котела с рамо и той леко се разклати. Погледна нагоре. Даф го наблюдаваше.
— Ще вървим заедно и ще хвърлим динамита — каза му Шон. — Мбиджейн и кръвожадните му диваци ще търкалят котела пред нас. А онези джентълмени ще ни прикриват и ще свършим много елегантна работа.
Викна на зулусите да се покажат от траншеята и им обясни всичко. Те хорово изразиха одобрението си и се наредиха един до друг, за да бутат котела. Шон и Даф напълниха ризите си отпред с динамитни гранати и запалиха на всяка по един къс катранен фитил.
Шон кимна на Мбиджейн.
— Къде са децата на Зулу? — изпя Мбиджейн с пронизителен глас древния риторичен въпрос.
— Тук — отговориха воините му, подпрели парния котел.
— Къде са копията на Зулу?
— Тук.
— Колко силно блестят копията на Зулу?
— По-силно от слънцето.
— Колко гладни са копията на Зулу?
— Повече от хищните скакалци.
— Тогава да ги нахраним.
— Yeh-bo!
След това експлозивно съгласие котелът започна бавно да се завърта под натиска на черните рамене.
— Yeh-bo!
Още едно неохотно завъртане.
— Yeh-bo!
Котелът се раздвижи повече.
— Yeh-bo!
Тежестта му го повлече. Думкаше тромаво надолу по склона и те тичаха зад него. Стрелбата от оврага се засили, куршумите чаткаха като градушка по огромния метален цилиндър. Пеенето на зулусите също се промени, басовото припяване стана по-бързо, извиси се и се превърна в кръвожадно тремоло. Това безумно, ужасяващо нищене накара кожата на Шон да настръхне, бодеше гръбнака му с призрачните пръсти на спомена, но същевременно го въодушеви. Отвори уста и запищя. Допря горящия фитил до първата граната и я хвърли във висока искряща дъга. Тя избухна над оврага. Хвърли втора. Тряс, тряс. Даф също се справяше добре с бомбите си. Котелът се тресна в отвора на оврага и спря сред облак прах, зулусите се хвърлиха след него, разгънаха се и кряскайки, заработиха с късите си копия. Белите мъже се разпръснаха, закатериха се панически навън от оврага и побягнаха, а зулусите ги мушкаха в гърбовете.
Когато Франсоа пристигна с петдесет въоръжени копачи, битката бе свършила.
— Пръсни момчетата си по биваците. Проверете ги много внимателно. Трябва да хванем абсолютно всички, които са се измъкнали — каза му Даф. — Време е да въдворим някакъв ред и закон в това находище.
— Как да разпознаем тези, които търсим? — попита Франсоа.
— По белите им лица и изпотените им ризи.
Франсоа и хората му заминаха и оставиха Шон и Даф да разчистят бойното поле. Беше мръсна работа — забитите копия я бяха направили такава. Доубиха онези коне, които взривът бе ранил. Насъбраха из оврага и склона под него дузина трупове. Два бяха на зулуси. Ранените, а те бяха много, натъпкаха в един фургон и ги откараха в хотела на Кенди.
Когато пристигнаха, беше ранен следобед. Проправиха си път сред тълпата и спряха пред хотела. Изглежда, че се бе събрало цялото население на находището, струпало се около малкото празно пространство, в което Франсоа пазеше пленените.
Той беше изпаднал в почти истерична възбуда. Размахваше пушката си, за да сплашва и отблъсква тълпата. От време на време се дръпваше рязко назад и тикаше двуцевката в някой от пленниците.
— Нехранимайковци такива — пищеше той: — Да ни крадете концесиите, ей, нашите концесии.
В същия миг забеляза Даф и Шон.
— Даф, Даф. Пипнахме ги. Всичките ги хванахме.