Малко след пладне Франсоа се изкачи при „Кенди Дийп“ с новината, че португалецът, след като пребил трима от обзалагащите се, заминал с обедния дилижанс за Кимбърли.
Даф свали пушката си.
— Благодаря ти, Франц, чакахме го да го нагостим. Мислех, че ще ни посети.
— Преброихте ли приходите?
— Да, комисионната ти е в онази торба на масата.
— Благодаря, приятелю, хайде да го отпразнуваме.
— Празнувай и заради нас.
— Ей, Даф, ама ти обеща… — започна Шон.
— Казах по-късно — след три-четири седмици. Сега имаме малко работа, например да прокопаем траншея с дълбочина петнадесет и дължина триста метра.
— Можем да я започнем утре.
— Нали искаш да станеш богат? — попита Даф.
— Разбира се, но…
— Искаш хубави неща, като английски костюми, френско шампанско и…
— Да, но…
— Е, спри да възразяваш, вдигни си дебелия задник и тръгвай с мен.
12
Китайците използуват фойерверки, за да прогонват демоните. Даф и Шон приложиха същия принцип. Не спираха инсталацията — докато тракането й достигаше до ушите на кредиторите им, всичко вървеше добре. Те смятаха, че Шон и Даф обработват рентабилен златоносен пласт и не им досаждаха, но парите, вложени в инсталацията, бяха достигнали половината от стойността й, докато излязат на другия й край във вид на малки жълти зърна.
Междувременно съдружниците прокопаваха траншеята, разкъсвайки земята в стремежа си да изпреварят мига, в който парите им ще свършат. Взривяваха я с динамит и в момента, в който последните камъни, разхвърчали се от експлозията, паднеха обратно, нахлуваха моментално в изкопа, кашляйки от дима, за да разчистят скалната маса и да започват да пробиват следващите дупки за взрива. Беше лято, дните бяха дълги и те работеха до тъмно. Имаше вечери, когато палеха последните фитили с газена лампа.
Пясъкът в пясъчния часовник се стичаше по-бързо от очакваното. Парите им се стопяваха и ето, че дойде петнадесети февруари, когато Даф се избръсна, облече чиста риза и отиде при Кенди, за да види дали може да изпроси още пари. Шон го наблюдаваше как се спуска по склона. Бяха продали конете преди една седмица и той се обърна към Бога с малка молитва — първата от много време насам.
Даф се върна към пладне. Изправи се на ръба на траншеята и загледа как Шон зарежда взрива за поредната експлозия. Ризата му бе мокра от пот, очертаваше всеки негов мускул.
— Ето, човече, заповядай, вземи ги и ги стискай.
Шон вдигна зачервените си от праха очи.
— Колко са?
— Ами още петдесет, но това са последните — или поне така ни заплаши.
Шон впери поглед в пакета под мишницата на Даф.
— Това какво е?
По кафявата хартия бяха избили мазни петна и устата му се напълни със слюнка.
— Първокачествени говежди пържоли — днес няма да се обядва с лигавата попара — ухили му се Даф.
— Месо — каза Шон, като че ли галеше думата. — Леко опечено, така че да пуска малко кръв, като го захапеш, с мъничко чесън и добре посолено.
— И ти до мен, пеейки в пустинята — съгласи се Даф. — Хайде, стига поезия, пали фитилите и да вървим да ядем!
Час по-късно вървяха един до друг по дъното на траншеята, а Мбиджейн със зулусите си се трупаха зад тях. Шон се оригна.
— Ах, сладък спомен, вече никога няма да погледна чиния попара.
Стигнаха края, където бе струпана току-що взривената скална маса. През тялото на Шон премина радостна тръпка, която загъделичка ръцете и рамената му и стисна дробовете му. В рамото му се впиха пръстите на Даф — усети, че те треперят.
Приличаше на змия, дебел сив питон, който пълзеше надолу по едната стена на траншеята, изчезваше в купчината чакъл и излизаше от другата й страна.
Даф се раздвижи пръв, коленичи, взе парче от жилата — голям сив пъстър отломък — и го целуна.
— Даф, май че е това, а? Май че е водещият пласт?
— Това е началото на дъгата.
— Край на попарите — каза тихо Шон и Даф се засмя.
Тогава и Шон се засмя. Завиха от радост, дива, безумна радост.
13
— Дай отново да го подържа — каза Шон.
Даф му го подаде.
— Ей, тежко е.