Една сутрин, когато пристигна в мината, Даф донесе телеграма. Подаде я безмълвно на Шон. Той я прочете. Инсталациите бяха пристигнали.
— Боже господи, подранили са с три седмици!
— Изглежда, че са плавали по наклонено надолу море или при попътен вятър, или всичко друго, което кара корабите да се движат по-бързо — измърмори Даф.
— Имаме ли достатъчно пари, за да платим? — попита Шон.
— Не.
— Какво ще правим?
— Ще отида в банката да поговоря с онова нищожество.
— Ще те изхвърли на улицата.
— Ще го увещая да ни даде заем срещу концесиите.
— По дяволите, как смяташ, че ще успееш да направиш това — та ние още не сме започнали да ги изплащаме?
— Е, точно на това му казват финансов гений. Просто ще му изтъкна, че те струват пет пъти повече от сумата, за която сме ги купили. — Даф се ухили. — Двамата с Къртис ще можете ли да се справите с работата тук, докато уредя проблема?
— Ти само го уреди и с радост ще ти дам цял месец отпуска.
Когато Даф се върна следобед, той носеше един документ. В долния му ъгъл имаше печат с червен восък, най-отгоре беше написано „Акредитив“, а в средата, изпъквайки с едрия си черен шрифт сред ситно напечатания текст, се мъдреше число, което завършваше с внушителен низ от нули.
— Ти си просто великолепен — каза Шон.
— Така си е — съгласи се Даф.
15
Инсталациите на братя Хейнс дойдоха със същия кораб. Джок и Даф се метнаха на конете и препуснаха към Порт Натал. Наеха сто фургона и докараха всичкото оборудване като един товар.
— Джок, знаеш ли какво ще ти предложа? Да се обзаложим, че нашите инсталации ще започнат да дават производство преди твоите. Който загуби, плаща превоза на цялото оборудване — предизвика го Даф, когато стигнаха Йоханесбург.
— Приемам!
— Даже още нещо. Хващам се на допълнителен бас за петстотин.
Шон сръга Даф в ребрата.
— По-леко, не можем да си го позволим.
Но Джок вече бе отсякъл баса.
— Какви ги приказваш — не можем да си го позволим? — прошепна Даф. — Разполагаме с още близо хиляда и петстотин лири в акредитива.
Шон поклати глава.
— Не е вярно.
Той измъкна документа от вътрешния си джоб и потупа с него Шон по носа.
— Ето, прочети го сам.
Взе го от ръката му.
— Благодаря ти, стари приятелю. Веднага ще отида да платя на човека.
— Какъв човек?
— Човекът с фургоните!
— Какви фургони?
— Фургоните, които двамата с Джок наехте в Порт Натал. Аз ги купих.
— Хайде де!
— Нали предложи да започнем транспортен бизнес. Веднага щом бъдат разтоварени, поемат към Дънди, за да натоварят там въглища.
Даф му се ухили.
— Абе, ти никога ли не забравяш нищо? Добре, заминавай, остава ни само да спечелим облога.
Едната инсталация разположиха при „Кенди Дийп“, а другата на новите концесии отвъд мината на братовчеда Джок. Наеха две банди от безработните в Йоханесбург. Къртис ръководеше едната, а Шон — другата, докато Даф сновеше, за да контролира и двете. Всеки път, когато минеше покрай братовчеда Джок, проверяваше докъде са стигнали двамата с Тревър.
— Догонват ни, Шон. Парните им котли са монтирани и вече набират налягане — съобщи той с раздразнение, но на следващия ден отново се усмихна.
— Не са сложили достатъчно цимент в основата и тя започна да се руши веднага щом положиха трошачката. Ще трябва отново да наливат бетон. Това ги праща три-четири дни назад.
Обзалаганията в кръчмите се колебаеха силно. Един неделен следобед Франсоа се изкачи при „Кенди Дийн“. Погледа ги как работят, посъветва ги какво трябва да направят на едно-две места, после каза:
— В „Светлите ангели“ се обзалагат три към едно срещу вас. Смятат, че Хейнсови ще бъдат готови в края на следващата седмица.
— Иди и заложи още петстотин лири на мен — каза му Даф, а Шон отчаяно поклати глава.
— Не се бой, човече, няма начин да загубим — този аматьор в минното дело Джок Хейнс е сглобил челюстите на трошачката в обратен ред — задната на мястото на предната. Забелязах го едва тази сутрин — не знае каква изненада го очаква, когато пусне машината. Ще трябва да разглоби цялата проклета трошачка.