Към декември в Йоханесбург вече имаше милионери: Храдски, братя Хейнс, Карл Локкампър, Даф Чарлиууд, Шон Кортни и още десетина. Те бяха собственици на мините, на земята, на сградите, на целия град. Това бе елитът на Уитуотърсранд, обсипан с пари и коронясан със злато.
Седмица преди Коледа Храдски, техният некоронован, но безспорен крал, ги свика на заседание в един от уединените салони на хотела на Кенди.
— Ама той кой си мисли, че е — роптаеше Джок Хейнс. — И да ни заповядва, сякаш сме тумба племенни вождове.
— Юда Искариотски! — подкрепи го Локкампър.
Но се събраха до последния човек, защото всичко, което Храдски правеше, миришеше на пари и не можеха да устоят на този аромат, също както кучето не устояваше на разгонена кучка.
Даф и Шон пристигнаха с последните и помещението вече беше потънало в дим от пурите. Цареше напрегнато очакване. Храдски бе потънал в едно от креслата, тапицирани с гладка кожа, а Макс седеше смирено до него, когато Даф влезе, в очите му се мярна някакъв блясък, но изражението на лицето му не се промени. Щом Даф и Шон си намериха столове, Макс се изправи.
— Джентълмени, господин Храдски ви покани тук, за да чуете и вземете отношение по едно негово предложение.
Всички леко се приведоха напред и очите им блеснаха като на хрътки, наближили лисицата, която гонят.
— От време на време за хора с вашето положение е необходимо да намират капитал, за да финансират бъдещи начинания и да затвърждават минали завоевания. От друга страна, тези от нас, които имат неизползувани пари, би трябвало да търсят направления за инвестирането им.
Макс се изкашля и ги огледа с тъжните си кафяви очи.
— До момента не съществува специално място за срещи във връзка с тези взаимни нужди, както е в други центрове на финансовия свят. Подобно средище е фондовата борса в Кимбърли, която, уверен съм, ще се съгласите с мен, е твърде далеч. Господин Храдски ви покани тук, за да прецените възможността за създаване на наша собствена борса и ако приемете тази идея, да изберете неин председател и управителен съвет.
Макс седна. В настъпилата тишина те се замислиха върху идеята, като всеки я вмъкваше в собствения си начин на разсъждаване и я изпитваше с въпроса „Колко ще спечеля от това?“.
— Уа, това е много добра идея — пръв се обади Локкампър.
— Да, точно това ни трябва.
— Пишете ме вътре.
Докато планираха и преговаряха, определяйки вноските, мястото и правилата, Шон наблюдаваше лицата им. Това бяха лицата на хора, брулени, щастливи, тихи и големи кресльовци, но всичките имаха една обща черта — алчният блясък в очите. Свършиха чак след полунощ.
Макс отново се изправи.
— Джентълмени, господин Храдски би желал да ви предложи по чаша шампанско, за да отпразнуваме новото си начинание.
— А, виж, това не мога да го повярвам, последният път, когато черпи, бе през хиляда осемстотин и шестдесета година — заяви Даф. — Бързо някой да повика сервитьор, докато не е променил решението си.
Храдски сведе очи, за да скрие омразата в тях.
16
С фондовата борса и публичния дом Йоханесбург стана истински град. Даже Крюгер го призна: той отне властта на Комитета на копачите и организира собствени полицейски сили, продаде монополите за основните минни доставки на членове на своето семейство и на правителството и се зае с разработване на собствени данъчни закони, обръщайки специално внимание на печалбите от мините. Независимо от усилията на Крюгер да обезглави кокошката, снасяща златни яйца, градът продължаваше да расте — преля извън първоначалните държавни парцели и се разпростря из околната равнина.
Шон и Даф се променяха заедно с него. Начинът им на живот стана друг, посещенията им в мините се сведоха до седмични проверки. Река от злато се изливаше от планината към канторите им на „Илъф стрийт“, защото наетите от тях мъже бяха най-добрите, които можеха да се купят с пари.