Едва сега разбрах накъде води разговора Елза, трябваше веднага да се сетя.
— И ти смяташ, че твоята капсула може да спаси света? — попитах аз разочаровано.
Тя ме погледна, огорчена от тона ми…
— Не, не съм сигурна, разбира се. Но все пак това е някакъв път, някаква възможност. През миналия век на тая карта се залагаше всичко и това беше прекалено, съгласна съм. От тая прекаленост дойде и разочарованието, а също така и от ограничените ни възможности. „Космическата ера“, която бе възвестена с фанфари още през XX век, сега интересува само специалистите… Защо? Защото целта се оказа много по-малка, отколкото очаквахме. Е, добре, ние овладяхме Слънчевата система, удовлетворихме любопитството си. Но ние намерихме там твърде малко за огромните — усилия, които положихме. Овладяването на Слънчевата система не реши нито една от практическите проблеми на човечеството. Тя се оказа по-ограничена и по-крайна от собствената ни Земя. Всичките ни усилия да излезем в големия Космос дадоха нищожни резултати. Построяването на фотонни кораби се оказа нереално. И досега всички наши междузвездни кораби са ужасно скъпи и бавни. Тия, които излетяха в големия Космос, или изобщо не се върнаха, или се връщат с нищожни резултати. Как тогава разочарованието няма да бъде всеобщо. Хората се изплашиха, дезинтересираха, побързаха твърде рано да се върнат на своята малка черупка. И като нямаха вече други шансове, едва ли не започнаха да я обожествяват… Ние се завъртяхме в омагьосания кръг… От тоя кръг могат да ни извадят само субпространствените ракети…
Тя ме погледна с надежда, но моето лице изглежда, че я разочарова.
— Не си ли съгласен с мен? — попита тя обидено.
Там е работата, че не исках да се съгласявам. Колкото и да се бяха изчерпали шансовете на човечеството, нашите собствени шансове ние даже не бяхме попробвали. Нима не можехме да намерим щастието само помежду си, между нас двамата? Мислех го, а не смеех да го кажа.
— Не съм съгласен — отвърнах аз.
— Защо, Ник?
— Много просто, Елза… Каква е гаранцията, че и в големия Космос ние няма да попаднем на същата пустиня, каквато намерихме и в нашата Слънчева система. Няма такава гаранция… Но да речем, че не е така, че там ни чакат небивали изненади… И какво? Все пак в тоя нов свят ще имат възможност да попаднат хиляди, а ние сме милиарди…. Или ти искаш цялото човечество да се разлети из Космоса, да напусне завинаги нашата Земя?… В търсене на някакви идеали?…Както искаш, мисли, но за мен това направо е отвратително. Аз искам да намеря моето щастие на Земята… И предпочитам да загина тук заедно с всичките, отколкото завинаги да я напусна… За миг ми се стори, че лицето на Елза някак особено се опъна и стана нещастно. Никога не бях виждал толкова нещастно човешко лице. Почувствувах огромно желание да протегна ръка, да я погаля. Но не го направих, никога не бях го правил.
— Ник! — обади се тя и аз съвсем ясно усетих в гласа й нотките на отчаяние.
— Слушам те, Елза…
— Представи си, че открием в Космоса една нова Обетована земя… Тогава защо да не поведем натам цялото човечество… Защо да не напуснем нашата изтощена Земя?
— Елза, мила, ти преди малко сама каза, че човечеството не може да живее в рай…
— Все едно, Ник, важното е веднъж да тръгнем…
— Аз няма да тръгна, Елза… В края на краищата Ханаан не е бил нито по-богат, нито по-цветущ от Египет…
— Там е работата, че Мойсей е знаел, Ник… И въпреки това е тръгнал. Никак не е бързал, но все пак е вървял рамо до рамо с другите… Не разбираш ли защо?
— Наистина не разбирам…
— Заради другите, Ник… Заради тези, които не са знаели. Заради тези, които са вярвали и са очаквали. В това се състояло неговото лично щастие, неговото движение…
Внезапно се почувствувах много изморен. Или пък много измъчен, не разбирах точно какво. Може би никога не съм познавал себе си, дори не съм се опитвал.
— Мога много лесно да ти отговоря и на това, Елза! — казах аз най-сетне. — Там е работата, че за мен „другите“ си ти… Ти и всичко, което е около тебе. За мен ти си моето движение, моето странствуване към целта. Това не са прости думи, Елза, така го чувствувам… Можеш да ме мислиш за обикновен и посредствен, но за мен това е истината.
Елза спря и ме погледна втренчено.
— Но тока значи, че ти си щастлив, Ник! — каза тя и внезапно заплака: — Но аз не съм… Аз искам да тръгна като Мойсей през пустините. Искам да търся някаква Обетована земя… Просто искам, не разбираш ли?