— Той неизбежно ще влезе! — обади се Уртекс, биологът. — Иначе ще се самоунищожи…
— Това именно трябваше Да му вложите като основна истина на неговото съществуване! — каза Хет. — А не жестокост… Той и без това си е достатъчно жесток.
— А според мен той е един добродушен веселяк! — каза Сваск.
— Съжалявам, че не ти пукна главата! — прекъсна го Хет. — Иначе не би бил така снизходителен… Тия гънки около устните според теб за какво говорят?
Усетих, че нещо ме докосна по бузата. И в същия миг изтръпнах от ужас. Нима аз бях маймуната, за която приказваха? Глупости, откъде-накъде?… Та нали разбирах всичко, за което приказваха, нали бях човек като тях? Но тогава защо ме докоснаха именно по бузата, именно край устните, където трябваше да личи жестокостта на маймуната? Тая мисъл така ме потресе, че напрегнах всички сила, за да се изправя на леглото. И не успях, разбира се, усетих, че съм здраво привързан… Но тогава защо ще привържат един себеподобен, един истински човек.
— Уртекс, твоят красавец май че се събуди! — измърмори озадачено Хет.
— Не, не е възможно! — отвърна Уртекс. — Това трябва да стане след два дни.
— Поразмърда се нещо! — каза Хет. — И се опита да си отвори очите…
— Я угасете светлините! — обади се Уртекс загрижено. — Веднага ги угасете.
И наистина светлината над мен угасна. Тогава бавно отворих очи. Точно над главата ми имаше голям огледален рефлектор и аз само за миг разбрах, че виждам в него себе си. Отново изтръпнах от ужас. От рефлектора ме гледаше право в очите някакъв невероятен звяр — и понятен, и страшен едновременно, — целият изцъклен от ужас. Ето това бях аз, вече не се съмнявах. Изведнъж ме обзе някаква безумна ярост, опрях здраво лакти в леглото и като се изпънах с все сили, усетих, че скъсах връзките на ръцете.
Сега вече седях на леглото, макара и с привързани крака. Но поне можех да се огледам. Това, което видях, ни най-малко не ме изненада. Намирах се между истински хора, такива, каквито знаех, че съществуват. Бяха високи и много тънки, с едри четвъртити глави. Виждах, че са изплашени, и ясно съзнавах, че съм ги изплашил аз. Това ме вбеси още повече.
— Какво сте направили с мен, негодници! — изкрещях аз неистово. — Какво е това безобразие?
Вече ме гледаха не уплашено, а смаяно. И как нямаше да ме гледат смаяно, нима беше възможно тоя страшен звяр да говори с човешки думи. Двама души стояха прави много близо до мен и навярно единият от тях беше Уртекс. Впрочем веднага го разпознах по гласа му.
— Успокойте се, Еден! — каза той кротко. — Ей сега ще ви обясня….
— Какво има да обясняваш! — изкрещях аз. — Та нали ви чух какво приказвате. Ти си ме преселил в някакво диво животно.
— Не, не си прав! — каза Уртекс ласкаво. — Ти не си животно, Еден… Ти си нещо повече и от мен… Аз съм просто един от милионите, а ти ще бъдеш прародителят на една велика човешка цивилизация….
Едва сега почувствувах целия (трагизъм на моето положение, гърлото ми съвсем пресъхна.
— Не, не искам, Уртекс, умолявам те — казах аз дрезгаво. — Не искам да бъда прародител… Искам да бъда човек…
— Ти си вече човек, Еден…
— Искам да бъда човек като вас… Нямам сила да измина път от хилядолетия, за да намеря отново себе си. Това е страшно. Моля те, Уртекс, върни ме обратно там, отдето си ме взел.
Уртекс не отговори веднага. Виждах как другите ме гледат потресени, като замръзнали по местата си.
— Не мога да направя това, Еден! — каза Уртекс тъжно. — Пък и да мога, нямаш от това никакъв интерес… Тогава ти ще се превърнеш в някакви мъртви ампули.
Усетих как Уртекс погледна бързо към операционната масичка, но тогава не разбрах смисъла на тоя мигновен поглед.
— Щом е тъй — по-добре ме убий… Не искам да почвам отначало. Не искам да изминавам тоя ужасен път….
— Никак не е ужасен, Еден… В тоя път е смисълът на цялото човешко съществуване.
Той отново погледна към операционната маса и взе оттам някаква тънка спринцовка. Много добре разбрах какво се готви да ми направи.
— Да не си посмял, подлец! — изкрещях аз. Огледах се инстинктивно, дано ми попадне в ръцете някакъв предмет, с който бих могъл да се защитя. Точно в тоя миг някъде в бедрото ми се впи едва забележимото жило. Силите ми мигновено отпаднаха, аз бавно се отпуснах на леглото. Виеше ми се свят, но — странно! — сега се усещах щастлив и лек, изпълнен с вътрешна светлина и блаженство.
Около мене се чуха възбудени възклицания и скоро над тях се издигна гласът на ръководителя, когото не бях успял да разпозная.