Катя отпи от горещото кафе, защото усети, че очите й отново се насълзяват. Мислеше, че след цяла нощ прекарана със сълзи на очи, няма да може да се разплаче повече. Но грешеше, една майка никога не би могла да преживее раздялата с детето си. Кафето прокара своята топла прегръдка по свитото й от мъка гърло, но този път с него не дойде облекчение. Че какво облекчение би могла да намери вече? Нейният русокос ангел спеше в детската си стая за последен път. За последен път щеше да види как Поли притичва боса по мокета в коридора, нахълтва в кухнята и се втурва към нея с усмивка и още сънени очички. За последна сутрин се будеше при нея. Дали щеше да я забрави с времето, дали скоро щеше да обикне повече новата годеница на баща си? Тези въпроси измъчваха и без това достатъчно наранената й душа. Кой щеше да се свива при нея, когато вечер гледаше телевизия? Какво щеше да прави сама в този отвратителен апартамент? Как можеше да живее само за събота и неделя?
Катя се изправи и отиде до прозореца. Знаеше че ТЕ щяха да дойдат да й вземат детето след около два часа. Цяло чудо беше, че Мартин бе намерил време, за да дойде да си вземе момиченцето. Толкова години него все го нямаше, вечно бе зает с банката, с кариерата си. Поли израсна почти без баща. Явно се е сетил и за това иска да навакса. Само, че бащинството не е като някакво ново изживяване, което би могъл да изпиташ ако пожелаеш. Това не беше концерт по желание. А Мартин все го нямаше през тези пет години, в които Катя отгледа едно добре възпитано, умно и весело момиче. С какво право сега той идваше да й го вземе. Искаше й се да го убие. Само това й беше останало сега — детето. Вземеше ли го, Катя оставаше като изгубена. Нима щеше да й причини това? О, щеше и още как! След делото, което заведе, тя вече не вярваше, че в него е останала и капка обич към нея. Тя го беше подтиквала да се бори за успех в банката, а банката беше създала едно чудовище. Каква ирония!
Искаше й се да отиде в стаята на Поли, за да я погледа, докато спи, но знаеше, че не трябва, защото така само болката от раздялата щеше да стане непосилна. Поли знаеше, че отива да живее при Мартин, но не прояви никаква емоция. Навярно детето още не можеше да осъзнае промяната, която настъпваше. По същия начин прие и развода на родителите си. Не каза нищо, но Катя знаеше, че това много я натъжи, защото понякога на сън тя плачеше. Сега беше същото, само че този път тя нямаше да бъде при малкото си момиченце, за да го утеши, когато осъзнае необратимата промяна. Кой щеше да се грижи сега за скъпата й Поли?
Катя отново се разплака, но не както плачат хората, когато са тъжни. Катя плачеше с някакво странно безучастие, оставяйки сълзите да се спускат по подпухналото й лице. Взираше се през прозореца, но всъщност не гледаше в него, а в ограбената си и излъгана душа. Търсеше някое местенце, останало незасегнато от болка и тревоги, за да се скрие в него.
Не беше останало такова място. Колко съсипана и нищожна се чувстваше сега! Щом не беше успяла да задържи до себе си единственото ценно нещо в живота си. След развода беше продължила да се усмихва и да се бори само защото Поля беше с нея. А сега? Какво щеше да я крепи сега?
— Мамо?
Катя се обърна като ужилена от гласчето на момиченцето. То стоеше босо, все още по пижамка и се взираше разтревожено в нещастното лице на майка си. В едната си ръка държеше плюшената играчка, която Катя беше направила за нея. Не беше нещо особено, но Поля не се разделяше никога с нея.
— Мамо, защо си тъжна? — попита все така озадачена Поли.
— Не съм, миличка — побърза да отвърне Катя — Просто очите ми се насълзиха от слънцето. Виж, колко силно пече днес Слънчо! Ден точно като за разходка.
Тя взе детето на ръце и го приближи до прозореца. Колко много обичаше нейните малки ръчички, които и даваха всичката сила, от която се нуждаеше. Нейното малко ангелче! От него се учеше да обича, от него черпеше енергия, когато всичко вървеше надолу с главата, заради него беше готова да направи каквото и да било. Само да имаше как да избягат, да се скрият от целия свят, но да бъдат само двете!
И все пак, колкото по-бързо приемеше, че ще я вижда по-рядко, толкова по-добре и за двете им. Катя пусна момиченцето отново на пода и отиде да й приготви закуска.
Погледна часовника си. Оставаха някакви нищожни петнадесет минути. Още само петнадесет минути и щеше да остане съвсем сама сред грозните развалини на един неуспешен брак. Колко болка още й беше писано да понесе? Мечтите й се оказаха неизпълними и когато картонените кули се събориха, тя беше тази, която трябваше да понесе тежестта им. Не съпругът, който винаги отсъстваше, не двайсетгодишното момиче, което разруши семейството им, а тя — загрижената майка и примерна домакиня. Тя страдаше най-много, защото само тя бе вярвала, че всичко ще свърши добре. Само тя, като последна глупачка, се доверяваше на съпруга си изцяло и търпеливо го подкрепяше в името на щастието им заедно. Каква нещастна надежда! Корабът потъваше и явно тя единствена остана като негов капитан. С него потъваха мечтите й, младостта й, илюзорното й щастие. А най-страшното бе, че освен това лъжливо щастие, за нея нямаше друго. Какво й оставаше след като затвореше вратата след Поли?