Шумът от автомобил, спиращ долу пред блока, я извади от мислите й и тя с нежелание погледна през прозореца. ТЕ бяха, Мартин и онова момиче, чието име дори не се опита да запомни. Идваха, за да й вземат малкото ангелче, след като дори не знаеха дали наистина го искат. Катя се спря безсилна да направи каквото и да било. Трябваше да слезе до долу с Поли. Но как би могла да предаде дъщеря си в чужди ръце просто така? Бяха ли останали в нея толкова сили?
Катя тръгна към вратата на детската стая, където Поли си играеше с куфарите си. Спря се на прага и с глас, натежал от болка, едва промълви:
— Хайде, миличка, баща ти е тук!
Поли вдигна русокосата си главичка и я погледна с големите си, обичливи очи. Само ако знаеше колко много болеше да я гледа така, когато трябваше да се разделят. Поли стана от леглото и посегна към куфарите. Не, че можеше или пък някога ги бе носила, просто така. Катя ги взе вместо нея и тръгна със замислено изражение. Колко дълго се беше молила този момент никога да не идва.
Двете с дъщеричката й мълчеливо се спуснаха с асансьора и излязоха пред входа на блока. Тогава Катя се спря и коленичи пред момиченцето. Хвана я за ръка и с нечовешко усилие каза:
— Довиждане, миличка! Бъди послушна и… не ме забравяй, съкровище!
— Мамо, ти нали ще идваш? — отвърна бързо Поли.
— Разбира се, че ще идвам! Още в събота ще се видим отново! — насила се усмихна тя.
— Тогава защо плачеш?
Този невинен въпрос я накара да се натъжи още повече. Как да й обясни, че вече нищо нямаше да е същото? Че с нейното заминаване се слага край на майчинството й. Че щом Поли си отиде, тя вече нямаше да е майка. Или поне щеше да е на половина майка, а няма нищо по-лошо от половинчатите неща. Как да обясни на такова малко дете света на големите, който тя самата не разбираше?
— Права си, миличка, няма да плача! — тя изтри лицето си от сълзите и се изправи — До събота. Ще очаквам да те видя с нетърпение!
Поли тръгна към колата на баща си, но се обърна, за да помаха на Катя. Дали в очите й имаше сълзи? Не, може би просто й се беше сторило така, може би просто прекалено много й се искаше да види малко тъга по лицето на дъщеря си.
Катя продължи да гледа безучастно, дори когато колата на бившия й съпруг се отдалечи и се изгуби от погледа й. Нямаше сили да се обърне и да влезе обратно в апартамента си. Това би означавало, че животът си продължава пак по същия начин, а това дълеч не беше вярно. Нищо в живота на Катя нямаше да продължи по същия начин, след като изгуби попечителството над дъщеря си. Тя се взираше в празната улица така силно напомняща за празнината в душата й.
Пред жилищния блок стоеше една майка, на която бяха отнели детето, една жена, чийто живот беше безвъзвратно загубен, една жена, останала без мечти и надежди. Стоеше там, макар да имаше дом, стоеше на улицата, защото в дома си се чувстваше бездомна. Беше ограбена толкова много, че дори не можеше да плаче. Дори сълзи не й бяха останали вече. Тя самата не знаеше как нещата се промениха толкова много за толкова кратко време.
Катя се качваше по стъпалата към петия етаж, където я очакваше празна стая, объркан живот и само няколко избелели снимки, за да й напомнят, че някога е била щастлива. Мислеше си, че доскоро не беше правила нищо с такава апатия както това дълго изкачване, което не искаше да предприема. Беше останала сама… вече…
Ако мъката не вземеше и малката останала й искрица живот, то самотата щеше да го направи. Кой би помислил, че младата, пълна с мечти и планове жена, която имаше блестящо бъдеще пред себе си, ще стигне до тук? Кой би повярвал, че толкова малко познава човека до себе си? А може би Катя бе осъзнала истинския Мартин, но не поиска да повярва на тази истина? Може би точно силният й стремеж към сбъдване на мечтите й я направи сляпа за грозящата опасност.
Катя стигна до петия етаж и се спря пред вратата си. Не можеше да си отговори на едно нещо: Как може една майка да живее само за събота и неделя?