С всяка крачка светлината ставаше по-ярка. Сред трогите се разнесоха възгласи на изумление. Но когато се добраха до края на тунела, шепотът и възгласите затихнаха и трогите замълчаха, обхванати от ужас.
— Ето че сме тук! — разсвирепя предводителят. — Както се разбрахме, Смиг. Тук ще си разчистим сметките!
Беднягата се сви от страх и дори на Уеб, който наблюдаваше отстрани, му стана жал за мъничкото човече. Сега, при светлината на слънцето, трогите не изглеждаха като смъртни врагове, а приличаха на малки елфи, изплашени до смърт. Та тунелът, по който те стотици пъти се бяха връщали в централната си пещера, сега се прекъсваше в пустотата. Те не вярваха на очите си. Като се приближи до самия край, Уеб видя, че подът на тунела се подава навън под открито небе, а пропастта под него е тридесет фута и преминава в безжизнена пустиня, нажежена от лъчите на древно червено слънце.
ПРИЛИВНАТА ВЪЛНА
Предводителят обърна към Смиг непроницаемите си тъмни очила-очи и той още по-силно се сниши. Така го гледа известно време, после даде знак на подчинените си. Петима души се приближиха до него и го заобиколиха. Възникна разгорещен спор. И въпреки че се виждаше как разпалено жестикулират, сочейки Смиг, нито една дума не можеше да се чуе.
— Какво става? — запита Уеб.
Смиг изтри с длан побилата пот по бледото си чело, така характерно за обитател на пещери, обърна се към него и треперейки с долната си челюст, произнесе:
— Ти вярваш ли в ада, надземнико? Сега ще ни изпратят там!
Уеб отново се опита да преглътне и със същия успех — устата му беше абсолютно суха. Събитията се развиваха прекалено бързо, и то не в посоката, която би желал. Погледна Смиг, съзерцаващ безкрайния пустинен пейзаж, после спорещите троги и взе решение. Направи няколко крачки към края на тунела, спря се, повика самотния Смиг и когато той дойде неохотно до него, му каза:
— Смиг, ти искаш ли да живееш?
— Млъкни, надземен изкусител — мрачно отговори трогът и се обърна. — По-лошо не може да стане.
— Не те питам от любопитство. Погледни надолу, брегът на урвата е стръмен, но не и отвесен. Ако успеем да се спуснем, сме спасени!
Смиг ужасен се обърна.
— Там, на слънце? — възкликна той. — Но то ще ме убие. Та аз съм трог!
— Ти си знаеш най-добре — равнодушно произнесе Уеб и запита: — Какво ще ти сторят приятелчетата, ако останеш тук?
Смиг го гледаше през тъмните очила. Човекът от двадесетия век се приближи към него и меко, но рязко го бутна. Трогът загуби равновесие, изписка и като се претърколи, се запързаля по склона. Но успя благополучно да се приземи. Разнесоха се диви викове. Уеб се обърна и видя трогите да се хвърлят към него. Тогава и той скочи, като се опитваше с ръце и крака да забави падането. Урвата беше почти отвесна, наклонът й не надхвърляше петнадесет градуса, но и те бяха достатъчни да смекчат падането. Усети остри камъни да разкъсват дрехите и тялото, но щом се приземи, скочи на крака и веднага побягна.
— По-бързо! — извика на Смиг. — Трябва да се скрием някъде!
Трогът се надигна и се понесе след него. Уеб бе запомнил, че устата на тунела се издаваше напред върху някакъв склон и е достатъчно да пробягат двадесетина ярда и да се окажат зад извивката на склона, в пълна безопасност извън обсега на оръжията им. В този миг съвсем близо се метна фонтан нажежен пясък и камъни. Прегъна се на две и побягна на зиг-заг. Още един лъч удари мястото, където бе секунда по-рано. Зад него се чу болезнен вик. Той заобиколи издатината и се оказа в безопасност. До него на земята се въргаляше Смиг. Треперещата му ръка стискаше рамото, а лицето му бе изкривено от болка.
— Улучиха ли те, Смиг? — развълнува се Уеб, Трогът изригна поток неразбираеми проклятия.
— Те!? Да ме улучат! Хайде де! Отгоре падна някакъв камък и едва не ме смаза. А тези некадърници... те не биха уцелили дори отвесна стена пред себе си.
— Камък ли? — Уеб погледна нагоре и загуби дар слово: от върха на скалата ги гледаше Маги и стискаше пистолет в ръката си. Тя беше още по-изумена, но успя първа да проговори:
— Уеб, скъпи — възкликна тя, — откъде се взе?
А той въздъхна с облекчение.
— Спускай се долу! — извика, но поканата му се оказа съвсем излишна, плъзгайки се и прескачайки от камък на камък, Маги бързаше към него.
Тя сякаш летеше и се приземи до него. Уеб я подхвана да не падне, а тя се притисна и устните им се сляха...
Уеб я пусна скоро и без желание, но внимателно я постави на земята. Маги се отдръпна крачка назад и деловито го изгледа.
— Слава богу, че те намерих, Уеб — гласът й бе удивително нежен. — Направо съм щастлива!