— Аз също — призна си Уеб и се закашля, — но ти къде изчезна?
— Въобще търсих те — усмихна се Маги. — От момента, в който избягах от мръсните троги, тези подли и презрени твари... — Спри се! — извика Уеб и спокойно добави: — Запознайте се. Маги — това е Смиг. Смиг — това е Маги.
— Здравей — каза Смиг. — Аз съм трог, надземнице — гордо произнесе той.
Маги го изгледа изразително.
— Така е — каза тя накрая. — Успях да се срещна с трогите. Шестима твои сънародници ме нападнаха отзад и отмъкнаха, като едва не ме удушиха с примките си. Не зная какво си въобразяваха, но успях да ги надхитря и за секунда се освободих от въжетата. Трябва да се благодаря на това нещо — и тя се потупа по кобура, гледайки Смиг. — Ако ми възразиш нещо, веднага съм готова да се справя с тебе — предизвикателно произнесе тя. — Аз съм бруклинка, от най-твърдата банда по реката.
— Смиг не възнамерява да ти възразява — побърза да се намеси Уеб. — Той е на наша страна. По-добре разкажи какво се случи, след като те похитиха?
Лицето на Маги като в калейдоскоп мигновено се измени.
— Търсих те, Уеб — ласкаво произнесе тя. — Разтършувах целия проклет град, но когато стана прекалено горещо, запътих се към моя планер. Защо? Сама не зная, но какво друго ми оставаше... Дори да го бях намерила, как бих го поправила?
— Станало прекалено горещо? Ти имаш предвид, че са те преследвали гражданите? — прекъсна я Уеб.
— Гражданите! — презрително каза тя. — Не, горилите албиноси, онези, облечените в черни атлазени шорти, щом се появиха, реших да изчезна. Последното нещо, което видях, бе това, как гражданите пъхтяха и се отбраняваха от трогите отдолу и от горилите — отгоре. Изстрели, лъчи и тем подобни гадости. Играта загрубя.
— Горили в атлазени шорти — замислено повтори Уеб, докато се вслушваше в думите й като към нещо до болка познато и изведнъж спомените се взривиха в него като бомба. — Боже милостиви! — възкликна той. — Та това са Усмирителите!
— Точно така се наричаха и те — равнодушно потвърди Маги. — И усмиряваха, трябва да ти призная, великолепно.
Уеб се напрегна, щом Усмирителите са тук някъде, значи и опасността го следва по петите. Рон го бе предупредил, че те няма да го оставят на мира и ще продължат преследването до дупка. Помисли си за пострадалите граждани от атаката им и въздъхна. Очевидно убийците от бъдещето възнамеряваха да избият хиляди невинни хора от това време, само и само да докопат Дайнин. Или, забиха камбани вътрешна тревога, те не преследват Рон? Не би ли могло да се случи така, че заблудени от приликата на мозъците им, да са по неговите следи? Конвулсивно преглътна и едва тогава съобрази, че Маги продължава да разказва:
— ... не успяха да дойдат по-близо, тогава оставиха машината извън турболентната зона и тръгнаха към Хрончо пеша — тя се спря и удивена повдигна вежди, като видя изражението на събеседника си. — Какво ти е, Уеб? — разтревожи се Маги.
Той небрежно махна с ръка.
— Та какво спомена за Хрончо?
— Аз казах — повтори Маги, — че тези Усмирители търсят някакъв си Хрончо. Нужен им е пилотът на машината. Те знаят, че се крие някъде в града. — Тя се разсмя. — Честно казано, радвам се, че не съм аз на мушката. Прекалено са настойчиви. Далеч по-упорити от стария Хългейтс.
— Трябва им Хрончо? — притвори очи Уеб. — Колко интересно! А тази турболентна зона... не знаеш ли какво представлява?
— Дори понятие си нямам.
— За съжаление и аз. Но ми се струва, че около нея се събират много факти. И блатото, което видяхме, и индианците, и града, и ти дори... Един с друг тези факти са безсмислени, но свързани с Хрончо — машината на времето, излязла извън контрол, представляват вече хармонично цяло. Така е! — от вълнение Уеб се изправи. — Ако Хрончо им е нужен, то на нас ни е още по-нужен. Маги, ние трябва да се доберем до него, преди Усмирителите. Играта не е на живот, а на смърт и ние ще ги надиграем, ако ги изпреварим. Ти ще намериш ли пътя към твоя планер?
— Разбира се — каза тя. — Наистина, всичко се е смесило. Откъде се взе тази пустиня? Но планера ще намеря!
— Аз пък зная пътя от планера до Хрончо. Да тръгваме, Маги.
— И аз идвам с вас! — изви глас Смиг. — Не ме захвърляй, надземнико!
— Какво ти става, Смиг — усмихна се Уеб. — Дори не си помислих такова нещо. Да вървим!
Докато те се движеха през пустинята, аленото слънце неподвижно висеше на небето. Маги се спря и като прикри с длани очите си, погледна към него.
— Защо слънцето не се движи, Уеб? Той повдигна вежди.
— И мен ме удивлява — отговори той. — Аз... измислих хипотеза, безумна наистина, но ако се огледаш наоколо, светът, който ни обкръжава, не може да се нарече нормален.